Убийството на улица „Чехов“
- Автор: Гуляшки Андрей
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на улица „Чехов“». Краткое содержание книги:
Малката женичка никак не се смути от думите ми. Тя повдигна рамене и спокойно отговори:
— В момента не мога да ви кажа нищо определено. По всяка вероятност професорът се е погрижил приживе да изрази волята си по този въпрос.
— Защо не спахте тук, а си отивахте вкъщи?
— Защото бях „икономка“ на професора, а не негова съпруга!
— Но ако бяхте „само“ икономка на професора, надали щяхте да имате претенции върху апартамента, нали?
— Аз не бях съпруга на професора. А защо се надявам на права върху апартамента — това си е лично моя работа!
— Вие може да не сте били съпруга на професора де юре, но де факто да сте били!
— Аз бях икономка на професора. Получавах от него заплата, върху която профсъюзите ми удържаха вноска за пенсионния фонд. А дали съм му била съпруга де факто — това са въпроси от чисто интимен характер, на които съвсем не съм длъжна да отговарям! По тези въпроси всеки може да мисли каквото си иска, това не ме интересува!
— Какво образование имате?
— Следвах френска филология, но не завърших.
— И с това си образование сте могли да работите на държавния или на обществения сектор. Защо избрахте „частпрома“?
— Нашето общество смята всяка трудова дейност достойна за уважение, другарю!
— Отговорете ми, моля: от частпромовския характер ли е работата на една икономка или се лъжа?
— Зависи от случая. Ако професорът беше един безполезен член на обществото, работата ми при него щеше да е частпромовска. Но професорът работеше много активно за обществото, той беше един много полезен човек, а аз му помагах да няма грижи от битов характер. Тъй че работата ми при него не е от вулгарен частпромовски характер.
В областта на социалните отношения бях цар, но вместо да я поставя в мат, порцелановата женичка ме притискаше към стената. Трябваше да променя тактиката. Рекох й:
— Я ми кажете, покойният ви съпруг и професорът бяха ли приятели?
— Моят съпруг беше първият помощник на професора по служба.
На това място от разпита на Дора инспекторът Манчев многозначително се прокашля.
— А вие бяхте ли приятели с професора?
— Какво искате да кажете? — попита ме Дора.
— Искам да кажа: бяхте ли приятелка на професора, преди мъжът ви да почине?
— Аз и мъжът ми бяхме приятели на професора. Професорът беше наш приятел.
— Приятелството на мъжа ви с професора не ме интересува. Проявявам известен интерес към ВАШЕТО приятелство с професора.
— По този въпрос каквото имаше да казвам, аз го казах вече! — Дора извърна глава и разсеяно се загледа през широкия прозорец.
— Добре! — рекох. — Да оставим за по-нататък изясняването на приятелството ви с професора. По една или друга причина вие сте били уверена, че този апартамент или част от него ще стане ваша собственост. Искам да зная: настъпи ли напоследък някаква промяна във вашата увереност?
— Не.
— Съмнение някакво, че професорът може да се отметне от обещанието си и да ви остави на „сухо“?
— Никога не съм се съмнявала в честността на професора, другарю!
— Ами ако в завещанието си не ви е споменал като наследница?
Тя не отговори, а само се усмихна.
— Не допускате?
— Не допускам.
— Но представете си, че дъщеря му се е възпротивила, че синът му се е възпротивил, че двамата са му повлияли и той в последния момент е поправил своето завещание?
Тя отново се усмихна.
Ех, ако можех да разгадая тази усмивка! Но аз бях учил право в университета, специализирал бях криминалистика, а наука за усмивки не бях изучавал? Наука за усмивките! Би трябвало да има в криминалистиката поне един раздел за усмивките, защото усмивката е най-сложното, най-мъчното и най-неразгадаемото нещо на тоя свят. Е, не във всички случаи, разбира се! Има прости усмивки, нещо като четирите аритметически действия. Човек с първоначално образование знае да събира и да изважда, да умножава и да дели. Но оттук нататък? Има усмивки, които дори елементарната психологическа „алгебра“ не може да решава! Има усмивки, в които само най-висшата „алгебра“ успява да проникне.
Такава беше усмивката на тази порцеланово-крехка женичка, която невъзмутимо седеше срещу мен.
И тъй като не разбирах нищо от „висша“ алгебра, а владеех само проста аритметика, уви, реших да сменя курса на любезния ни разговор, та да заплавам в свои води, където се чувствувах отличен плувец.
— Слушайте — рекох, — вчера сутрин в колко часа пристигнахте тук?
— В осем и половина.
— Професорът беше ли излязъл вече?
Тя кимна с глава.