Етюд в червено

Начело на обоза яздеха към двайсетина мрачни мъже с каменно изражение върху лицата, облечени в прости селски дрехи и въоръжени с пушки. Като стигнаха до подножието на канарата, те спряха и набързо обсъдиха положението.

— Кладенците са на изток, братя — каза рязко един гладко обръснат мъж с посивели коси.

— Надясно от Сиера Бланко, значи ще стигнем до Рио Гранде — намеси се друг.

— Не мислете за вода — извика трети. — Оня, който прави и камъкът да пуска вода, няма да изостави избрания от него народ.

— Амин! Амин! — обадиха се в отговор всички. Тъкмо групата се канеше да продължи пътя си, когато един от най-младите мъже с извънредно остър поглед възкликна и посочи стръмния зъбер над тях. На върха му вятърът развяваше нещо розово и яркият цвят се открояваше на фона на сивите скали. Щом го забелязаха, мъжете дръпнаха юздите на конете и свалиха от рамо пушките, а нови ездачи пристигнаха в галоп, за да подсилят авангарда. На устата на всички бе само една дума — червенокожите!

— Тук изобщо не може да има индианци — каза един по-възрастен мъж, който явно бе водачът. — Минахме през земите на поените, а други племена има чак отвъд високите планини.

— Да ида ли да проверя, братко Стангърсън? — попита един от групата.

— И аз да ида! И аз! — чуха се десетина гласа.

— Оставете конете си в подножието, тук ще ви изчакаме — каза старейшината.

Младите мъже тутакси скочиха от конете, вързаха поводите и започнаха да се катерят по стръмния склон, който водеше до обекта, събудил любопитството им. Напредваха бързо и безшумно, уверени и ловки като опитни съгледвачи. Наблюдаващите отдолу, от долината, ги следяха как скачат от скала на скала, докато силуетите им не се очертаха на небето. Водеше ги младежът, който пръв вдигна тревога. Изведнъж следващите подире му видяха как той протегна нагоре ръце, сякаш обзет от изумление, и когато го настигнаха, изпитаха същите чувства пред гледката, която съзряха очите им.