Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
— Трябва да е било ужасен шок за теб.
Пейгън дрезгаво се изсмя.
— Шок ли? Да, добре го определи. Този ден открих, че гордостта ми е много по-голяма, отколкото съм си мислил. И Господ да ми е на помощ, защото тогава дори и не помислих за нейните чувства. Единственото, което занимаваше тогава съзнанието ми, беше какво ще кажат хората, ако разберат, как щяха да се отнесат към мен приятелите ми, малцината приятели, които имах. Самонадеян малък сноб, това бях аз. — Очите му станаха сурови. — После, в джунглата, всичко се промени само за една нощ. Нея вече я нямаше и аз можех да отричам всичко, нали разбираш? Можех спокойно да се преструвам, че съм толкова англичанин, колкото и всички останали. Горделивият ми баща сигурно никога не би го отрекъл, поне в очите на хората. Той толкова много искаше син и наследник. Въпреки че, ако си говорим честно…
Хелена неловко докосна ръката на Пейгън.
— Ти си направил това, което е требвало да направиш, Дев. Тя също. Сега обаче всичко е минало и най-добре е да забравиш!
— Никога! Винаги ще живея с мисълта, че животът ми е купен с кръвта й. Никога не намерих време да й кажа, да я попитам защо… — той прекъсна думите си с ругатня. — Съжалявам, че ти досаждам с моите объркани проблеми. Забрави за това.
Хелена се опита да каже нещо, но видя колко студени са очите на Пейгън и промени намеренията си.
— Сега обаче трябва да се погрижа за заминаването си. Не искам Ръксли да разбере, че съм оставил Уиндхевън без надзор. Утре, веднага щом уредим формалностите по продажбата, тръгвам за Цейлон. — Само за миг лицето му се смекчи. — За Уиндхевън.
Хелена го гледаше мълчаливо. Едната й вежда бе леко повдигната. Толкова много неща в Сент Сир оставаха непонятни за нея. Най-странна от всички бе привързаността му към това парче земя.
— Ти наистина обичаш това място, нали?
Очите на Пейгън блеснаха.
— Обичам го повече, отколкото можеш да си представиш, че съм способен — каза след дълга пауза той — Там е домът ми, Хелена. Човек все трябва да стигне донякъде. В противен случай те ще спечелят.
— Кой ще спечели?
Погледът му отбягна нейния. Той вече се бе навел да напълни чашата си.
Хелена не успя да потисне въздишката си. Да наистина, загубата бе толкова голяма! Без да отделя погледа си от потъмнелите му очи, от предизвикателно извитата му долна устна, Хелена несъзнателно си припомни злостните слухове за черната овца на една от най-благородните английски фамилии.
Някои го бяха нарекли ловък и хладнокръвен авантюрист. Други го смятаха за нечестив неблагодарник — та той бе изневерил на родословието си, влюбен в езическите порядки на Изтока.
Дори Хелена не можеше да разбере защо Деверил обърна гръб на привилегията да бъде англичанин и предпочете да се поти под лъчите на ослепителното слънце в това гъмжащо от комари далечно кътче на Азия.
Защо толкова хладнокръвно прехвърли собствеността си върху най-големия и най-прославения рубин в света на този търг, който го направи малко по-малко богат от самата кралица Виктория!
Хелена се намръщи, защото разбра: петнадесет години по-късно този мъж си оставаше все така непознат за нея.
— Все пак ми е приятно да забележа, че вече си се отказал от чудатата ориенталска натруфеност. Тя толкова… ти подхождаше. А няма защо. Ти си толкова англичанин, колкото и аз! — добави укорително тя.
— Но аз си мислех, че си французойка, мила.
Хелена въздъхна, разбрала, че никога не ще успее да се наложи на този мъж. Единственото, което й оставаше, беше да вирне гордо нос и да си тръгне. В този момент обаче забеляза прясната рана, като че ли от нож, върху едното бедро на Сент Сир. Лицето й пребледня.
— Господи, Дев! Какво е станало с крака ти?
Той пренебрежително погледна раната, покрита със засъхнала кръв и само сви рамене.
— Само драскотина.
— Драскотина? Как се казва…
— Недей, Хелена! — очите му изведнъж станаха непроницаеми. — Нищо особено. Нищо в сравнение с това, което съм преживял в Индия, с това, което съм понесъл от ръцете на собствения си баща, в интерес на истината. Какво ще кажеш да забравим за мелодрамата, а?
— Недей, Дев! Не трябва да…
— Какво? Да се преструвам ли? Но аз не се преструвам, Хелена. Кога най-носле ще го разбереш? Това съм самият аз или поне това, в което съм се превърнал. Колкото и дълбоко да ровиш, ще откриваш все същото.
Хелена въздъхна. Чудесно го знаеше. Тя също се бе променила през тези петнадесет години. Да, но тази вечер усещаше в него нещо странно, нещо, което го нямаше, когато излезе да обядва. Някакво напрежение, което просто можеше да се пипне.