Убийствен чар
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дори Габровска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствен чар». Краткое содержание книги:
Стаята продължаваше да се върти. Чувстваше се ужасно. Просна се на леглото, с усилие издърпа завивката и опита да полежи на една страна. Продължаваше да й се гади неудържимо. Бавно и внимателно се отпусна по гръб. Така беше по-добре, много по-добре. Затвори очи и заспа.
Не знаеше колко време е спала, но в стаята беше тъмно, когато чу някой да я вика тихо. Не можеше да отговори. После чу някакво тракане отново и отново. Не, бе по-скоро дрънчене, сякаш се удряше метал в метал или се точеха ножове. Кери не разбираше защо този шум не спира.
Някой я разтърси по рамото и отново извика името й. Не можеше да събере сили да отвори очите си.
— Да? — прошепна тя.
— Кери.
— Да.
Заради шума й бе трудно да се съсредоточи. О, колко й се спеше! Опита се, но не успя да вдигне ръка, за да засенчи очите си, когато лампата светна.
— Махай се — каза тя с продран глас.
— Чух какъв тост вдигна, Кери. Помниш ли какво каза?
— Не…
— Да се сбъднат всичките ви мечти. А какво ще кажеш за кошмарите? И те се сбъдват.
Не виждаше никакъв смисъл в тези думи.
— Какво? Кошмари? Не… не кошмарите.
— Отвори очи, Кери.
Звукът ставаше все по-силен.
— Хайде. Погледни ме.
Гласът се носеше над нея и ставаше по-настойчив, по-заплашителен. Кери най-после успя да отвори леко очите си. Видя, че пред лицето й се отварят и затварят ножици. Бяха лъскави. От тях идваше тракащият шум, осъзна тя. Но защо бяха тези ножици?
И тогава шумът спря и ножиците изчезнаха. Едно лице се появи само на сантиметри от нейното и онази усмивка, онази отвратителна, самодоволна усмивка, която й бе толкова ужасяващо позната.
Опита се да изпищи.
— Не… не… не… О, боже, помощ… не… Джили.
Пета глава
Ейвъри загуби представа за времето. Трескаво се опитваше да свърши възможно най-много работа, преди да потегли за летището. Бюрото й бе напълно разчистено, когато си тръгна от работа предната вечер. Бе дошла в офиса в шест и половина тази сутрин, за да успее с всичко.
Сега беше със замъглен поглед и едва успяваше да фокусира компютърния екран. И се печеше на бавен огън. Някой, не знаеше кой е виновникът, бе стоварил двайсет и две папки на бюрото й и тя трябваше да прехвърли цялата информация в базата данни. Освен това трябваше да прочете и отговори на поне шейсет имейла и не се бе сещала да провери личната си гласова поща повече от двайсет и четири часа.
Бюрото й все още изглеждаше, сякаш край него бе минал циклон. Папките сякаш се умножаваха, но как бе възможно това?
— Не трябва ли вече да си в самолета? — попита Марго. Опитваше се да удържи купчина папки, празната си бутилка от вода и една кутия с понички.
— Имам още малко време — отвърна Ейвъри, докато пишеше отговор на един имейл.
Лу се изправи и протегна ръце.
— Марго, останаха ли още понички?
— Една. Ейвъри не изяде нейната.
— Изяж я, Лу — каза Ейвъри.
Той грабна кутията от ръцете на Марго и я отвори.
— Ти кога тръгваш?
— Скоро.
— Със самолет ли ще пътуваш?
— Разбира се, че ще пътува със самолет — намеси се Марго.
— Изчислила съм всичко до минутата. Ако тръгна точно в четири и петнайсет, ще имам време да мина през къщи, да се преоблека, да си взема багажа, да стигна до летището по магистралата, да оставя колата на паркинг за продължителен престой и да се добера до терминала навреме.
Марго извади чантата си от чекмеджето и заобиколи преградата.
— Ейвъри, успя ли да се обадиш на жената, която се грижи за госпожа Спийгъл, и да й обясниш, че трябва да крие по-добре ключовете за колата?
— Не, забравих.
— Искаш ли аз да потърся телефона й и да се обадя? Трябва да се направи нещо, за да се защити обществото от тази жена.
— Ще съм ти благодарна, ако го направиш — каза Ейвъри. — Но не вдигай скандали, Марго. Госпожа Спийгъл е много мила. Тя знае, че не трябва да шофира, но понякога се обърква.
— Ейвъри, тя за малко не те уби — въздъхна Марго. — Добре, няма да вдигам скандали.
Мел се включи в разговора.
— Всички във Вашингтон ще бъдат на магистралата по това време. Сигурно ще има задръстване. По-добре мини по „Джеферсън Дейвис“ и оттам по деветдесет и пет. Ще си спестиш поне двайсет минути.
Марго не се съгласи.
— Тя ще тръгне точно в пиковия час. По магистралата е по-бързо.
Ейвъри ги слушаше с половин ухо. Пръстите й препускаха по клавиатурата и пишеха отговор на едно запитване.
— Чувствам се ужасно, че ви оставям недовършена работа — каза тя, без да се обръща към някого конкретно.