— По-добре ли се чувстваш? Малкълм вдигна очи към Уенди и трябваше да признае, че е по-добре. Болката в гърлото му се бе притъпила и почти двадесет и четири часовият сън бе възвърнал голяма част от силите му. Носът му продължаваше да тече и когато говореше, гърлото го болеше, но дори тези неприятни симптоми бавно затихваха.
Колкото повече му олекваше физически, толкова по-тежки мисли започваха да го налягат. Знаеше, че е събота — два дни след убийството на колегите му и след като бе стрелял по човек. В този момент няколко групи изобретателни и решителни мъже обръщаха Вашингтон с краката нагоре. Най-малко една от групите желае смъртта му. Останалите навярно не преливат от добри чувства към него. В тоалетката на другия край на стаята имаше 9382 долара, откраднати от един мъртвец или поне изнесени от апартамента му. А той лежи болен в леглото, без да има поне някаква представа какво точно се бе случило или какво да прави. Отгоре на всичко на леглото му седи някакво смешно момиче, облечено с тениска, което му се усмихва.
— Знаеш ли, наистина нищо не разбирам — каза дрезгаво той. Така си беше. През всичките тези часове, които бе посветил на проблема, можа да стигне само до четири сравнително приемливи заключения — че някой се е внедрил в управлението, че някой е нападнал отдела му, че някой се е опитал да представи Хайдегер за двоен агент, като е оставил „скритите пари“, и че този някой желае смъртта му.
— Измисли ли вече какво ще правиш по-нататък? — С показалеца си Уенди проследи линията на бедрото му под чаршафа.
— Не — отвърна той раздразнено, — може да позвъня на „горещия телефон“ довечера, ако ме закараш до някоя телефонна будка.
Тя се наведе напред и леко го целуна по челото.
— Ще те заведа, където поискаш. — Тя се усмихна и леко го целуна по очите, страните, по-надолу по устата, още по-надолу по врата, отметна чаршафите и продължи към гърдите, стомаха му, все по-надолу и по-надолу.
После се изкъпаха, той си сложи контактните лещи и отново си легна. Когато Уенди се върна в стаята му, тя беше напълно облечена. Подхвърли му четирите книги.
— Не знаех какво харесваш, но тези ще ти помогнат да убиеш времето, докато ме няма.
— Къде… — Малкълм трябваше да спре и да преглътне. Гърлото все още го болеше. — Къде отиваш?
Тя се усмихна.
— Глупаво момченце, трябва да напазарувам. Останала ни е съвсем малко храна, пък и все още нямаш всичко, от което се нуждаеш. Ако бъдеш добричък — а ти никак не си лош, — може да ти донеса изненада. — Тя тръгна, но на вратата се обърна. — В случай че телефонът звъни, не го вдигай, освен ако не позвъни два пъти, после спре и иззвъни отново. Това ще съм аз. От мен ще излезе добър шпионин, нали? Не чакам никого. Стига да не вдигаш шум, никой няма да разбере, че си у дома. — Гласът й придоби по-сериозен тон. — А сега не се тревожи, чу ли? Тук си на сигурно място. — Тя се обърна и излезе.
Малкълм току-що бе взел една от книгите, когато главата й отново изникна на вратата.
— Хей — повика го тя, — току-що ми хрумна нещо. Ако се разболея от ангина, това за венерическо заболяване ли ще мине? — Малкълм не можа да я улучи с книгата.
Когато Уенди отвори външната врата и отиде до колата си, тя не забеляза мъжа във фургона, паркиран от другата страна на улицата, който внезапно излезе от летаргията си. Той имаше съвсем обикновен вид. Облечен бе в широк шлифер, въпреки че тази сутрин беше предимно слънчева. Сякаш знаеше, че доброто време няма да продължи. Мъжът проследи с очи Уенди, която се измъкна от мястото за паркиране и потегли. Той погледна към часовника си. Ще почака още три минути.
