Кръвта на сатаната
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на сатаната». Краткое содержание книги:
НЕЩО ДЕБНЕ
В студеното и скрито сърце на един изумителен некропол се крие нещо, създадено от човека, но излизащо извън човешкото въображение.
Нещо изумително. Нещо ужасяващо!
ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ
Тези, които са се осмелили да смутят спокойствието на избраните, сега ще трябва да платят…
Има чудеса, които е по-добре никога да не пожелаваш!
— Кой е там?
Отговорът бе незабавен и заслепяващ. Откъм тъмния коридор към тях се насочи светлинен лъч. Толкова ярък, че ги заслепи. Всички отскочиха назад. Сам насмалко да натисне спусъка, но навиците, придобити по време на ловните експедиции с чичо му, му попречиха да направи това. Човек никога не трябва да стреля по нещо, което не може да види. Сам не отклони пушката, но отмести пръст от спусъка.
— Аз съм — обади се зад ослепителната светлина писклив гласец, изпълнен с ужас. Светлинният лъч се отклони от лицата им и заигра по тавана. Зад него видяха малка фигурка.
— Денал, ти ли си? — попита Сам и благодари мислено на чичо си за неговите напътствия. Бе малкото индианче, което работеше като преводач при тях. Личицето на детето бе пепеляво и очите му бяха изпълнени със страх. Сам прибра пушката си. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Момчето се приближи и насочи лъча на фенерчето към земята. От устата му се посипа порой от английски думи:
— Видях… Видях как Хил тайно се вмъква тук заедно с Хуан и Мигел. Носеха със себе си чували, така че реших да ги проследя.
— Какво се случи? — каза Маги, която отиде до треперещото момче и го прегърна през рамо.
Със свободната си ръка Денал пъхна цигара в устата си. Не я запали, но тя все пак го поуспокои. Започна да говори, без да изважда цигарата.
— Не знам… Не съм сигурен… След като те разбиха каменната врата…
— Какво? — не се сдържа Сам. Дори и при сегашните обстоятелства това предателство го възмути.
Денал в отговор кимна.
— Не успях да видя много неща… Стараех се да не ме забележат… Те влязоха през вратата и после… — Денал обърна отново уплашен поглед към Сам. — После чух писъци. Избягах и се скрих.
— Мамицата им — възмути се Маги. — Това мръсно копеле е щяло да ограби гробницата направо под носа ни.
— Обаче нещо очевидно им е попречило — предположи Норман, отново вперил поглед в разрушената шахта. После се обърна към Денал. — Какво стана с другите двама? С Хуан и Мигел?
— Не знам — отвърна Денал, който едва сега забеляза разрушенията. — Гилермо избяга, а аз изчаках. Страх ме бе другите двама да не ме хванат. От гробницата обаче не излезе никой. После чух силен взрив. Наоколо ми започнаха да падат камъни… Побягнах… — Денал посочи с ръка разрушената галерия. — Голям глупак съм. Не трябваше да слизам сам. Трябваше да ви предупредя.
Сам взе ултравиолетовата лампа от Ралф и я изключи.
— Ти да си глупак? — обърна се към момчето. — Поне си съобразил да вземеш фенерче.
— Какво ще правим сега? — обърна се Маги към Сам.
— Ще трябва да изчакаме Филип да разбере, че сме тук, долу.
— Може да ни се наложи да чакаме доста дълго — въздъхна Норман.
— Защо не му се обадим по уоки-токито? — попита Денал.
— Защото никой от нас не съобрази да вземе едно — отвърна намръщено Сам.
— Заповядай. — Денал бръкна в задния си джоб и извади оттам малко уоки-токи.
Сам погледна малкото устройство и на лицето му се появи усмивка.
— Денал, отсега нататък никому не казвай, че си глупак. — Той прибра портативния радиопредавател. — Ако ти си глупак, то ние какви сме?
— Пленници — каза Денал, като погледна тъжно срутената галерия.
Филип все още бе коленичил в свързочната палатка, когато радиостанцията започна да пращи. Изненаданият студент изохка от удивление. Пукотът от радиото започна да се примесва с думи. „… срутени каменни плочи…; някой да се обади…“ Думите бяха произнесени на английски! Значи можеше да разговаря с някого! Филип грабна бързо слушалката. Натисна превключвателя на режим за предаване и се обади.
— Тук лагерът. Има ли някой? Имаме извънредно произшествие. Приемам.
Зачака отговор. Който и да се обадеше, все щеше да му помогне. Известно време чу само пукот. После отново се чуха думи.
— Филип, ти ли си? Сам се обажда.
Сам? Сърцето на Филип се сви. Отново вдигна слушалката.
— Къде си? Приемам.
— Хванати сме в капан в разкопките. Хил взриви изхода — каза Сам и разказа за предателството на началника на охраната. — Цялата конструкция сега е неустойчива.
Филип безмълвно благодари на своя ангел хранител, който не позволи да го закопаят заедно с другите.
— Ще трябва да поискаш помощ от Мачу Пикчу — продължи Сам, — Ще ни трябва тежко оборудване. Филип отново погледна стърчащата кирка от компютъра и тихо простена: