Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Всяка сериозна дискусия относно ролята на войната в човешките общества, и преди всичко дебатите за или против нейната неизбежност, неминуемо ни отправят към въпроса за нейния произход. Знайно е, че организираната война е неизменен спътник на цивилизацията още от началото на писаната история, но това все пак не са повече от пет хиляди години. Ако войната е просто поредният артефакт на цивилизацията, то тогава бихме могли да се справим с нея точно толкова лесно, колкото се справихме с робството и правата на жените — което ще рече, изключително трудно и в продължение на много дълго време. На теория би било възможно. Ала ако все пак се окаже, че военни действия от не чак толкова формален, но идентично брутален тип, съществуват още преди цивилизацията, та дори и преди човека, то тогава изниква тревожната вероятност войната да се окаже неизбежна част от нашето генетично наследство. Подобна мисъл би била действително обезкуражаваща, но въпреки това сме длъжни да й посветим достатъчно внимание.

Когато преди двадесет години писах първото издание на тази книга, използвах само първия цитат за начало на трета глава. Той описва аборигенско племе в Австралия, проучено през първата половина на XX век. Всяка дума от цитата е самата истина, или поне за периода, в който е правено изследването, та реших да го използвам като доказателство, че преди възхода на цивилизацията „реалните“ бойни действия не са съществували. Даже тогава написах следното: „Само преди едно поколение аборигените уалбири от Австралия все още са живели на малки групи, в общество на ловци и градинари, така, както човешката раса е живяла през 98% от своята история. И макар всеки мъж от племето уалбири да е воин, техният начин на бой изобщо не прилича на онова, което ние наричаме «война». Убитите са били малцина. Нямало е водачи, нямало е стратегии, нямало е тактики. И само родствена група, под влиянието на конкретен проблем, като например отмъщение заради нечие убийство или ритуална обида, нанесена от съседната група, но никога територия, взема участие в битката.“ Точно по този начин разсъждаваха по онова време антрополозите относно племената на ловците събирачи. И дори от съвременна гледна точка бих направил единствено фактологични поправки на този мой абзац — за да изтъкна, че убитите са били малцина по което и да е време и че „родствената група“ е била всъщност цялото племе — цялото миниатюрно общество, в което хората прекарвали живота си.

Но сравнете с първия цитат втория, който е извлечен от книгата на Уилям Бъкли — избягал от каторга на южния бряг на Австралия през 1803 година и в продължение на тридесет и две години живял като беглец сред аборигените. Пишещият за европейската публика в средата на XIX век Бъкли надали би могъл да демонстрира познанията на антрополога от края на XX век, така че преувеличенията в неговия разказ са напълно възможни — триста мъже е невероятно голяма цифра за подобно племе, дори и ако вземем предвид факта, че тази среща се случва в относително плодородна местност, преди скоростното заселване на Австралия да сложи край на традиционния начин на живот на местните племена в по-приветливите части на страната. Но освен ако авторът не е безочлив лъжец, става ясно едно: че тази битка е била кървава, безмилостна и в ни най-малка степен ритуална. При това не и единствена. Ако лично аз бях станал член на онова племе от аборигени, с които е живял Бъкли, със сигурност щях да си помисля, че войната е изключително голям проблем. Тогава защо именно първият тип описания, а не вторият, са оформили нашите възгледи относно миналото на първобитните племена?