Пътят на Икар

— Но тя е идвала толкова пъти у дома!

— Кога е идвала последния път, майко? — попитах аз насмешливо, повтаряйки упорито обръщението, с което все така се отблъсквах от нея.

— Вярно, Зенко. Защо става това на Икар, момчето ми, защо така се разделят хората?

Изглеждаше блестящо, а въпросът й не искаше отговор. Не беше и протест, а кокетно-тъжна констатация; дори не се обиждаше, загдето Майола Бени бе забравила да й прати покана.

А на мен бе изпратила. И аз по момчешки си въобразявах, че тази покана ми дава правото на оная решителност, която събирах в себе си от толкова време — изпарила се в мига, когато научих тайната на своите клетки. Как ли щеше да се държи майка ми, щом усети, че съм я довел като щит за своята уязвимост? И като прицел за отровния ми сарказъм, когато ще се уверя, че Майола Бени не е вложила нищо друго в своята покана, освен любезното си задължение да кани на своите авторски концерти бившите си ученици.

На Икар повече от всичко бе ме вълнувала концертната му зала. Тя като че ли най-силно ме свързваше със Земята и най-осезателно ме караше да чувствувам отдалечеността й. Втурвахме се ние, първите десетина разнокалибрени дечурлига, три-четири пъти в месеца в нея, сепвахме се още на вратата й — всеки път тая зала беше съвсем различна, и сядахме очаровани в меките кресла. Изгубвахме се в тях, защото бяха прекалено големи за ръста ни, разтваряхме се в почти безтегловната им прегръдка, така че от нас сякаш оставаха само очите ни.

Захласвахме се по мраморните и златни ангелчета, животни и цветя, украсили огромните стени и тавана на залата — докато на малката открита сцена излезеха някакви много странни мъже, в невиждани пъстри дрехи, с големи дантелени яки и ръкави, с уловени в мрежичка и напудрени коси; те ни се покланяха едва ли не до пода на сцената и почваха да свирят на също така странните си инструменти…

Друг път очите ни не виждаха сцената веднага — тя се оказваше огромна и скрита зад гъсто надиплена, много загадъчна завеса. Залата беше облицована с тъмни дървени плотове, над главите ни висяха застрашително гигантски кристални полилеи. Завесата се разтваряше бавно, толкова бавно, че сърчицата ни премаляваха от затаявания дъх и когато двете й крила се залюлееха най-после в двата противоположни края, тя сякаш заедно с нас изпускаше една тежка, кадифена въздишка на облекчение. На сцената имаше обаче други музиканти, други хора, които ние също никога не бяхме виждали на Икар. Най-малко сто души, облечени в лъскави черни дрехи, започваха да ни свирят на инструменти, на каквито също никой не свири на Икар, а пред тях един размахваше тънка къса пръчица. Но ето че до човека с пръчицата изплуваше от някъде Майола Бени в дълга до пода, тежка като завесата рокля, и на нас ни се струваше, че тя също не е от Икар, че преди само сме я сънували или пък някой ни е разказвал за такова видение…