Богатият сиромах
- Автор: Каравелов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Богатият сиромах». Краткое содержание книги:
Но да оставиме това и да продължиме своят разказ. Близо при Върбовка Тотю и неговата чета седели и мълчали. Времето било добро, слънцето греело весело, а пиленцата пели сладкозвучно. Гората била облиена със светлите лучи на слънцето; а едно от българските села се беляло и жълтяло между зелените дървета и между разнообразните овошки.
— Аз се надеях, че множество наши селяни и граждани ще да ни дойдат на помощ; а сега видя, че ние сме били излъгани, че ние сме оставени сами. Силите ни са малки… Ако не прибързаме да се скриеме по Балканът, то всички ще да измреме напразно — говорел Тотю Филип печално.
— Ако вие да би известили народът по-рано, то би било съвсем друго. Тия неща не стават така. Едни се решават да правят бунт, а други и хабер нямат! Нашите селяни мислят, че ние сме прости хайдуци и че сме дошли да ги обираме и да палиме къщята им. Мнозина мислят, че ние сме турци. Ако сте се решили да направите революция, то е трябвало да се споразумеете с народът и да му явите своите желания — говорил Цено, който се съединил с Тотювата чета преди един ден.
— Имаш пълно право — казал Тотю. — А де е Смил? Аз се надеях, че той ще да тръгне първи след мене!
— Смил ще да събере още една чета и ще да ни дойде на помощ. Ако се удържиме няколко деня, то ще да имаме и съюзници, и помощници, и доброжелатели. Смил отиде в Румъния за някаква си работа и обща ми се да събере малка четица и да дойде тутакси след нази. Тоя човек не лъже — говорил Цено замислено.
— А какво стана с дяда Стойча? — попитал Тотю.
— Дядо Стойчо се помина в темницата от тежки мъки. Бог да го прости! Тоя човек беше в състояние да възкреси и мъртвите… Неговият живот е достоен за подражание. Ако ние да би имали подобни бащи, то отдавна би станали хора — говорил Стоян.
— А де се е дянало момичето му? — попитал Иванчо. — Аз отърсих всичкият свят и ниде не можах да я намеря! Да не е побягнала и тя в Румъния?
— Радка е отишла при баба Нена. Помниш ли ти оная бабичка, която ни се оплакваше от чорбаджиите? Аз мисля, че тя е роднина на дяда Стойча — рекъл Цено.
Ако в това време да би се качил някой на някое високо дърво, то би видял такав картина: по равницата кипяло ужасно сражение. Шестотин турчина нападнали на българските юнаци с голяма ярост и със страшни псувни; а тия юнаци ги посрещнали храбро и весело и доказали им, че петдесет умни и енергически хора почти всякога са по-силни от петстотин яки животни. Пушки гърмели, ножове блестели, коне цвилели, а турците викали из всичкото си гърло и псували и християнският бог, и неговите последователи. Българите се крили зади дърветата и пушкали мълчешката: тия нямали ни военни тръби, ни тъпани, ни музиканти, за да въодушевляват войноците; тия нямали ни топове, за да плашат страшливите неприятели, следователно над техните глави се не повдигал бял дим; най-после, тия не имали конянници и червени шалвари, с които се ползува всяка редовна войска. Неопитното око би помислило, че тия хора си играят; а практическият човек би бил в състояние да разбере, че тоя бой е един от ония адски бойове, после които не остава ни една жива душа. Множество окървавени коси, ножове, колове и топори се търкаляли вече по земята; множество пушки, сабли и байонети били изпотрошени; зелената трева приняла вече съвсем червен цвят; а заходящето слънце се надсмивало на грубата сила, която е намислила да се бори с енергията и ненавистта…