Диамантената ера
- Автор: Стивънсън Нийл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Не, глупаче — той беше снижил гласа си, а освен това трябваше да заваля думите, заради фенерчето с форма на копче. — Червеите са много по-малки. Ела, виж!
Нел пропълзя малко по-напред, теглена колкото от топлината и усещането за сигурност, толкова и от любопитството си, при което видя някакво неравно и мърляво кафяво нещо, няколко сантиметра по ширината и дължината си, с наръфани краища, което лежеше върху глезените на Харв.
— Какво е това?
— Магическо е. Гледай сега — отвърна брат й. И като посегна към него с клечката за зъби, той накара нещо да се разхлаби.
— От него излиза някаква нишка! — възкликна Нел.
— Ш-ш-т! — Харв хвана края на нишката с нокът и дръпна. Иначе изглеждаше много късичка, но докато той дърпаше, тя ставаше все по-дълга, разръфаният край на плата се набръчка толкова бързо, че те не можаха да видят какво точно се случва, след което нишката се освободи напълно. Момчето я вдигна за подробен оглед, а после я пусна да падне върху цял куп подобни на нея.
— Колко такива си има? — попита Нел.
— Нел — обърна се към нея Харв, така че светлината да попадне върху нейното лице, при което звуците излизаха от устата му като нещо мистериозно, — нещо не си разбрала. Работата не е там, че в нещото има нишки — то е нишки. Нишки, които минават една върху друга и една под друга. Ако издърпаш всички нишки, няма да остане нищо.
— А червейчетата ли са го направили? — попита Нел.
— Начинът, по който е направено… е толкова… дигитален, всяка нишка минава под и над другите, а те от своя страна също минават под и над другите… — Той спря за момент, защото мозъкът му се бе пренатоварил от нечовешката дързост на нещото, от опитите да се обърне към някои поне от моделите за обяснение. — Сигурно са го направили червейчетата, Нел, никой друг не би могъл.
Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.
Аеростат означаваше всичко, което виси във въздуха. В днешно време този трик се постигаше много лесно. Направените с нанотехнология материали бяха много по-здрави. Компютрите бяха безкрайно малки. Енергийните източници даваха много повече енергия. Беше почти трудно да не се правят неща, които са по-леки от въздуха. Най-простичките неща, като материалите за пакетиране — отпадъците с други думи — често летяха насам-натам така, сякаш нямаха никаква маса, а пилотите на самолети, които се носеха на десет километра над морското равнище, бяха свикнали с гледката на празни, изхвърлени пакети за провизии, които профучаваха покрай предните им стъкла (след което двигателите им ги засмукваха). Ако се гледаше от ниска орбита около Земята, горната част на атмосферата изглеждаше като покрита с пърхот. От Протокола настояваха всичко да се прави по-тежко, отколкото е необходимо, за да може да пада и да бъде разграждано чрез ултравиолетови лъчи. Някои хора обаче нарушаваха Протокола.
При условие, че беше толкова лесно да се правят неща, които се носят из въздуха, не костваше кой знае какво усилие да се прибави една въздушна турбина. Тя не представляваше нещо повече от малка перка — или серия от перки — прикачена към цилиндрично отверстие, направено в тялото на аеростата, което от едната страна засмукваше въздух, а от другата въздухът излизаше под налягане, за да образува тласъци. Съоръжение, построено от няколко такива тласкачи, насочени по различни оси, можеше да остане в едно и също положение или дори да се придвижва из космоса без проблем.
Всеки аеростат в решетката-глутница имаше огледална повърхност и беше под формата на аеродинамична сълза, която в най-широката си част бе достатъчно голяма, че да побере топче за пинг-понг. Тези малки тумбачета бяха програмирани да висят във въздуха под формата на хексагонална композиция на около десет сантиметра над земята (което беше достатъчно малко, за да спре всяко куче, но не и една котка, поради което и се наричаше „решетката-глутница“), а колкото по-високо отиваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между тях. По този начин около неприкосновеното въздушно пространство над анклава Нова Атлантида се образуваше нещо като полукръгъл купол. Когато задухаше вятър, всичките капки се заклащаха като ветропоказатели и решетката се деформираше малко от раздвижването им; всички до една обаче в крайна сметка се връщаха по местата си, носеха се нагоре с течението като пасаж малки рибки, въртяха се перките на въздушни турбини. Самите турбини издаваха лек съскащ звук — сякаш бръснарско ножче реже въздуха — който, като се умножеше по броя на всички капки, представляваше едно не особено приятно преживяване.