Торта рунтавелка

Съзерцавам я, зашеметен от този разкош. Стига и до над пъпа, съединява се с масивите под мишниците, усуква се като рунтави лиани до брадата и от там до бакенбардите. Да не бях ветеран от бойните полета, щях да изхвърча като куршум навън. Трябва да си сериозен извратеняк, за да се съешиш с такъв природен феномен, да си мечтал за съвкупление с ирландска овца, да си лъскал бастуна с четка за дъски.

Усмихва ми се благовъзпитано и поляга на въшкарника, като диференциалът й се приземява над един проток, чиито очертания напомнят петното, което Горбашеф си е сложил на черепа, за да разсейва събеседниците си, докато им пробутва за подпис договорчета за разоръжаване.

— Колко парички искаш, сладурче? — питам я.

— Колкото ми дадете — прошепва тя. Щипвам още една десетачка.

— Толкова стигат ли?

Тя кима (вече) възбудено. Подавам гущера. Като вижда, че не посягам да смъкна някоя дрешка или поне да освободя ракетата носител, ме пита:

— Няма ли да дойдете?

— Днес вече го правих. Нали ще ме извиниш?

В погледа й пробягва разочарование. После ми маха да доближа ухо до пухкавите й устни. Подчинявам се, въпреки че мустаците й ме боцкат по врата.

— Трябва да се престорим, ако нямате нищо против — шепне тя и сочи вратата. — Господин Стивънсън слуша…

Както си знаех, почтеният тъмничар грее остатъчното си мъжество на чужда жарава.

Намигам й, събувам си мокасините и се покатервам на Леглото. Започвам да изпълнявам акробатични съчетания на батут и да издавам дрезгавия вой на разгонен тюлен. Развеселено, момичето преплита сопранче с моя баритон и ние изнасяме на дъртия пиргиш концерт за издънен матрак в ла мажор. След известно време (за което не се церемоня с нея) от гърдите ми се изтръгва ревът на царя на джунглата, който и сега изпълва ухото ти с триумф, освобождение и благодарност. Госпожица Рунти колоратурничи хармонично и двамата много се кефим.