Сделка за кобри

Картината пред очите й се залюля и в оптически усиленото й зрение се появи червена рамка. Вградените в нейното кобренско оборудване сензори я предупреждаваха, че ще изгуби съзнание. „Какво значение има? — помисли с огорчение тя. — Той е мъртъв… както са мъртви Лейн и Рейнъс и кой знае още кой. За какво трябва да съм в съзнание?“

И сякаш като отговор отново се чу стон.

Звукът откъсна очите й от разкъсаното тяло на Сан. Тя мина покрай него и се запрепъва по покритата с отломъци пътека. Хариман и Тодор висяха безжизнени на обезопасителните си колани. Тя погледна Хариман само за миг — беше ясно, че е умрял при експлозията, беше обезобразен дори по-ужасно и от Сан. Но Тодор до него беше още жив: гърчеше се като дете, което сънува кошмар.

Джин свали чантата за първа помощ от стената на кабината, коленичи до него, без да обръща внимание на болката от нараненото си коляно, и се захвана за работа.

Скоро стана ясно, че както съдържанието на чантата, така и нейните умения за оказване на първа помощ са безнадеждно недостатъчни. Повърхностната обработка беше без полза за масивния вътрешен кръвоизлив, регистриран от сензорите върху гърдите на Тодор; антишоковите таблетки също не можеха да се справят със силната контузия от удара на мозъка на Тодор в керамично подсилените кости на черепа му.

Но Джин не биваше да се отказва, не можеше да се откаже. Цялата потна, тя ругаеше и се мъчеше да му помогне, опитваше всичко, за което се сещаше.

— Джин…

Дрезгавият шепот я стресна толкова силно, че тя изпусна хипоспрея, който пълнеше.

— Питър? — промълви тя и го погледна в лицето. — Чуваш ли ме?

— Недей губи… време… — Той се закашля и на устните му се появиха капчици кръв.

— Не говори — каза Джин и се опита да скрие ужаса, изписал се на лицето й. — Просто се отпусни. Моля те.

— Няма… полза… — прошепна той. — Махни… махни се… оттук… Някой… нещо идва. Сигурно е…

— Питър, моля те, не говори — повтори тя. — Другите… Манди и Рейф… Всички са мъртви. Трябва да те спася…

— Няма… шанс. Боли… много… задачата, Джин… ти трябва… трябва да… — Той отново се закашля, този път по-слабо. — Махни се… махни се… някой… се про… мъква.

Гласът му заглъхна. За момент тя остана на коляно до него, разкъсвана между противоречиви задължения. Той беше прав, разбира се, и колкото повече умът й се отърсваше от шока, толкова по-ясно тя разбираше колко кратък става фаталният срок, пред който е изправена. Совалката беше свалена от някого… и онзи, който беше направил това, щеше да дойде да види резултатите от работата си.

Но да побегне сега би означавало да остави Тодор тук. Самичък. Да умре.

— Не мога да те оставя, Питър — каза тя. Последната, дума се превърна в ридание. — Не мога.

Не последва никакъв отговор… и още докато го гледаше безпомощно, спазмите в крайниците му престанаха. Тя го гледа още един миг, после посегна и докосна шията му.

Беше мъртъв.

Джин внимателно дръпна ръката си и пое дълбок, разтърсван от конвулсии дъх. Очите й се напълниха със сълзи.

От кутретата на Тодор блеснаха кратки сияния: новата вградена в оборудването саморазрушаваща се система се беше задействала и бе изпратила тока от кондензаторите на бронебойния лазер към нанокомпютъра и системите на серводвигателите, за да разруши електрониката и оръжията, така че квазаманците да не могат да реконструират нищо, ако намерят тялото му и започнат да го проучват.