Едно
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно». Краткое содержание книги:
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!“
— Защо ли беше толкова сигурна, че можем и сами да се справим? — попита Лесли.
— Ако тя е едно „ние“ от бъдещето, трябва да знае — казах аз.
— Хм.
— Дали да не си изберем някое място и да видим какво ще се случи, как мислиш? Тя кимна.
— Искам да направим каквото ни каза Пай — да изберем нещо важно, да открием това, което най-много си заслужава. — Тя затвори очи, за да се концентрира.
След няколко минути ги отвори.
— Нищо! Нищо не ме насочи, не е ли странно? Нека да пилотирам аз, а ти опитай.
Моментално се стегнах и ми стана напрегнато. Това не е страх, помислих си аз, а предпазливост, просто напрежението на човека от XX век.
Поех си дълбоко дъх, затворих очи, релаксирах за момент и накрая, загубил надежда, наредих да се спускаме:
— Изключи! Сега! Кацай!
Кацнахме в лунната светлина на няколко метра от груба многоъгълна шатра. Покривът бе от съшити кожи, по шевовете заляти със смола, стените бяха от тежко платно със землист цвят и по тях трептяха кървавочервени отблясъци от факлите на стражи. В пустинята около нас по пясъка просветваха стотици огньове, донасяха се груби, високи пиянски гласове, тропот на копита и процвилване на коне.
На входа на шатрата стояха двама стражи, които бихме взели за центуриони, ако не бяха толкова дрипави. Дребни мъже, целите в белези, с неугледен вид, облечени в раздърпани туники с бронзови закопчалки и с шлемове, нозете им в ботуши от дебела кожа да ги пазят от студа, а в тях подпъхнати къси мечове и ками.
„Огън и мрак, потръпнах аз. В какво ли ни бях вкарал?“
Без да изпускам от поглед стражите, аз обърнах глава към Лесли и я хванах за ръка. Те не ни виждаха, но си представих каква примамка щеше да бъде тя за тях, ако я видеха!
— Имаш ли някаква представа какво търсим тук? — пошепнах аз.
— Не, скъпи — отговори и тя шепнешком, — това кацане беше твоя работа.
Наблизо се разрази някаква схватка, мъже се караха, вкопчени един в друг. Но никой не ни забелязваше.
— Струва ми се, че човека, когото трябва да видим, е в шатрата — предположих аз. Тя погледна нататък преценяващо.
— Ако това е някое алтернативно „ти“, няма изобщо от какво да се притесняваме, нали?
— Може би няма нужда да се срещаме с него. Струва ми се, че е станала някаква грешка. Хайде да си вървим.
— Ричи, може би точно това е важното, това, което има най-голямо значение. Сигурно има някаква причина да сме тук, сигурно трябва да научим нещо. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?
— Не — отговорих аз. Към човека в шатрата изпитвах точно толкова любопитство, колкото и ако срещнех огромен паяк с тридесетметрова паяжина. — Имам някакво лошо предчувствие.
Тя се поколеба за миг и се огледа неспокойно.
— Прав си. Но само едно надзъртане и си отиваме. Просто искам да видя кой…
Преди да успея да я възпра, тя се шмугна през стената на шатрата. Миг по-късно чух писъка й.
Втурнах се вътре и видях някаква животинска фигура с проблясващ нож в ръка да замахва към шията й.
— НЕ!
Скочих към него в мига, когато нападателят на Лесли пропадна през нея със смаян вид, а ножът му глухо издрънча по мекия килим.
Мъжът беше нисък, набит, но много пъргав. Той сграбчи оръжието си още преди да е спряло да се търкаля и без звук да издаде, се метна върху мен. Опитах се да отскоча настрани, но той долови движението ми и ме улучи право в стомаха.
Останах неподвижен, докато той премина през тялото ми — камък през огън — и се блъсна в подпората на шатрата. Подпората рухна и покривът хлътна над главите ни.
Загубил ножа си при сблъсъка, мъжът се завъртя около себе си, разтърси глава, извади втора кама от ботуша си и се нахвърли върху ми със светкавичен скок. Прелетя през мен на височината на раменете ми и се стовари на дървена табуретка с остри ръбове, като събори по пътя високия свещник.
Само след миг той отново се изправи на крака, с присвити от ярост очи, извил към нас ръце като борец, а в едната още просветваше камата. Той пристъпи дебнешком, впил очи в мен, изучавайки ме. На ръст стигаше до раменете на Лесли, но очите му говореха за убийство.
Внезапно той се извърна, понечи да сграбчи яката на блузата на Лесли и със светкавично движение надолу да я разпори, после погледна онемял празната си ръка.
— Спри! — извиках аз.
Той се извърна рязко и замахна с ножа през главата ми.
— ПРЕСТАНИ ДА БЕСНЕЕШ!
Той спря и впи поглед в мен. Ужасяващото в очите му беше не жестокостта, а острият ум. Когато този човек унищожава, той не го прави безразсъдно.