Огнено кръщение

— Няма да сляза. Не искам да се бия с теб.

— Милва — кимна вещерът към стрелкинята, — направи ми една услуга — убий коня му.

— Не! — Нилфгардецът вдигна ръка, преди Милва да успее да сложи стрелата на тетивата. — Не, моля ви. Ще сляза.

— Така е по-добре. А сега извади меча, синко.

Младежът скръсти ръце на гърдите си.

— Убий ме, ако искаш. А ако искаш, кажи на тази елфка да ме прониже с лъка. Няма да се бия с теб. Аз съм Кахир Мавр Дифрин… син на Кеалах. Искам… Искам да се присъединя към вас.

— Сигурно не съм чул добре. Повтори.

— Искам да се присъединя към вас. Ти търсиш девойката. Искам да ти помогна. Длъжен съм да ти помогна.

— Този е откачил — обърна се Гералт към Милва и Лютичето. — Абсолютно се е побъркал. Смахнат някакъв.

— Точно като за нашата компания — промърмори Милва. — Ще си паснем идеално.

— Обмисли предложението му, Гералт — пошегува се Лютичето. — В края на краищата е нилфгардски дворянин. Може би с негова помощ ще ни е по-лесно да се промъкнем в…

— Дръж си езика зад зъбите — прекъсна го рязко Гералт. — Хайде, вади меча си, нилфгардецо.

— Няма да се бия. И не съм нилфгардец. Аз съм от Виковаро, и се казвам…

— Не ме интересува как се казваш. Вади оръжието си.

— Не.

— Вещерю — Милва се наведе в седлото и се изплю на земята, — времето си минава, а дъждът ни мокри. Нилфгардецът не иска да се бие с теб, а ти, макар и да правиш свирепи физиономии, явно няма да го убиеш ей така, хладнокръвно. Така ли ще висим тук, докато не пукнем? Да взема да пусна една стрела в слабините на коня, и да си продължим по пътя, а? Той няма да ни настигне пеша.

Кахир, синът на Кеалах, с един скок се метна на седлото на коня, пришпори го с вик, и се понесе назад. Известно време вещерът гледа подире му, после възседна Плотка. Без да каже нито дума. Повече не погледна назад.

— Остарявам — промърмори той след известно време, когато Плотка се изравни с коня на Милва. — Започвам да изпитвам скрупули.

— Аха, случва се при старите хора. — Стрелкинята го погледна съчувствено. — Отварата от медуница помага. А засега си слагай възглавничка на седлото.

— Скрупулите не са хемороиди, Милва — поясни сериозно Лютичето. — Бъркаш понятията.

— А кой ли ги разбира изобщо вашите учени дрънканици! Само знаете да дърдорите! Хайде, да вървим!

— Милва — попита след малко вещерът, прикривайки се от биещия в лицето му дъжд, — а щеше ли да убиеш коня му?

— Не — призна си тя неохотно. — Конят не е виновен за нищо. А и този нилфгардец… Защо ни преследваше, по дяволите? И защо казва, че е длъжен да ти помогне?

— Проклет да съм, ако знам.