Тайнственото око
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственото око». Краткое содержание книги:
През 1907 излиза романът „Арсен Люпен, джентълменът крадец чрез взлом“. С него е внесена новост в още неукрепналия жанр: поставено е началото на трилъра. В най-общи рамки трилърът може да се определи като произведение, чийто отличителен белег е напрегнатата фабула, свързана с едно или няколко престъпления, но необусловена от загадка. Епопеята на Арсен Люпен обхваща двадесетина романа.
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение на сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян, вече като член на Френската академия.
Настоящето издание „Тайнственото око“ е всъщност „Стъклената запушалка“ — един от върховете на създаденото от Морис Льоблан.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
— В кристала нямаше нищо, разбирате ли, нищо. Никаква хартия, никакъв списък, никакво скривалище. Цялата експедиция до Анжиен беше напразна. Безполезно бе убийството на Леонард. Безсмислени бяха всичките ни усилия!
— Но защо? Защо?
— Защо? Бяхме взели от Добрек не поръчаната от Добрек запушалка, а онази, която е служила за модел на стъкларя Джон Хауард от Стърбридж.
Люпен промърмори през зъби:
— Колко глупаво е всичко това. Още повече, че сте отворили очите на Добрек.
— Не — каза тя. — Същия ден се върнах в Анжиен. Във всичко това Анжиен виждаше, и още вижда, само един обикновен обир. Вашето участие го кара в заблуда.
— Все пак, изчезналата запушалка…
— Тъй като е само модел, този предмет е за него от второстепенно значение.
— Откъде знаете?
— В долната част на запушалката има една драскотина, за това успях да узная в Англия.
— Тъй да бъде! Но защо лакеят не се е разделял с ключа от шкафа, в който тя е била скрита? И защо, ако за него тя няма кой знае каква стойност, са я намерили в Париж в нощната му масичка?
— Очевидно Добрек придава на тази вещ само онова значение, което може да бъде свързано със стойността на един ценен предмет. Ето защо аз пак сложих тази запушалка в шкафа. Не исках да му дам възможност да забележи изчезването й. Затова и втория път накарах Жак да извади запушалката от джоба на пардесюто ви и я сложих на мястото й с помощта на портиерката.
— Значи, той нищо не подозира?
— Нищо, той знае, че се търси списъка, но не подозира, че аз и Прасвил знаем предмета, в който този списък е скрит.
Люпен стана и замислено закрачи из стаята. После се спря пред Кларис Мерж.
— От събитията в Анжиен вие не сте направили нито една крачка напред?
— Нито една — каза тя. — Аз, заедно с Льобалу и Гроняр, действувахме, но нямахме никакъв план.
— Или поне, имайки само плана, да изтръгнете от ръцете на Добрек списъка на двадесет и седемте.
— Освен това, вашите маниери ме объркваха. Ние, разбира се, веднага познахме в новата готвачка на Добрек вашата стара слугиня Виктория и открихме чрез портиерката, че Виктория ви бе приютила в къщата на Добрек. Аз се страхувах от вашите планове.
— Вие ми писахте да се откажа от борбата, нали?
— Да.
— И вие ме молехте да не ходя в театър Водевил?
— Да. Портиерката беше забелязала, че Виктория подслушва телефонния разговор между мен и Добрек, а Льобалу, който беше на пост пред къщата ви, беше видял, че излизате. Разбира се, аз разбрах, че тази вечер ще следите Добрек.
— А работничката, която веднъж дойде тук на мръкване?
— Аз. Бях останала без кураж и исках да ви видя.
— И вие взехте писмото на Жилбер?
— Да, познах почерка му върху плика.
— Но нали малкият ви син, Жак не беше с вас?
— Не. Той беше на улицата с Льобалу в един автомобил. После го накарах да влезе през прозореца на салона и оттам, в тази стая през отвора на вратата.
— Какво съдържаше писмото?
— За нещастие, упреци на Жилбер. Обвиняваше ви, че сте го изоставили, че се грижите само за себе си. То потвърди недоверието ми към вас и избягах.
Люпен вдигна рамене. Беше сърдит.
— Колко изгубено време! Ние двамата сме си играели на криеница. Поставяли сме си глупави примки. А времето си лети…
— Виждате ли, виждате ли? — каза жената, потръпвайки. — Вие също се страхувате от бъдещето!
— Не, не се страхувам — рече Люпен. — Но мисля, колко полезни крачки бихме направили, ако бихме обединили усилията си. Нашата излишна гонитба с вас вдигна повече шум, отколкото трябва. Добрек ще бъде по-предпазлив, отколкото беше преди.
Кларис Мерж поклати глава.
— Не, не, не мисля. Нищо не е накарало Добрек да бъде по-предпазлив. Неговият живот не е нищо друго, освен сбор от предпазни мерки срещу опасността, нищо не е оставено на случайността. Впрочем, нали всички козове са в ръцете му?
Люпен я приближи и запита:
— Какво искате да кажете? Няма ли никакво средство да се постигне целта?
— Да — прошепна тя. — Има едно, единствено… Жената скри в шепи пребледнялото си лице и пак потрепера, като в някаква треска.
Той се досети за причината на нейния страх, и трогнат от страданието й, се наведе към нея и каза:
— Моля, отговорете направо. Това е заради Жилбер, нали? Ако правосъдието, за щастие, не е могло да разкрие миналото му, ако досега истинското име на съучастника на Вошери не се знае, един друг човек го познава, нали? Нали? Добрек е познал сина ви Антоан, въпреки, че сега Антоан се казва Жилбер?
— Да, да, да…
— И той ви обеща да го спаси, нали? Той ви предлага свободата му, бягството му и не зная още какво. Именно това ви обещаваше една нощ в кабинета си, в онази нощ, когато искахте да го убиете, нали?