Птици, животни и роднини
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Птици, животни и роднини». Краткое содержание книги:
Подготвих аквариум с пясъчно дъно и го украсих с клонки и езерни водорасли. Поставих паяка на една щръкнала над водата вейка и започнах да го наблюдавам. Той се спусна по клонката, потопи се във водата и веднага доби ярък и красив сребрист цвят поради многобройните мънички мехурчета въздух, които се задържаха около космите на тялото му. След това потича около пет минути напред-назад под водата, за да „изучи“ всички клонки и водорасли, преди да си избере място за „строеж“ на жилище.
Понеже водният паяк е най-ранният „изобретател“ на водолазния звънец, седях втренчен в аквариума, за да разбера как го прави. Паякът свърза първо водораслите и клонките с няколко дълги нишки паяжина. Те трябваше да служат за котви. После застана приблизително по средата между тях и започна да плете несиметрична елипсовидна плоска, общо взето, традиционна паяжина, но по-нежна, нещо като примка. Това му отне около два часа: той плете, докато конструкцията го задоволи. Сега предстоеше да достави въздух. Паякът извърши многократни пътешествия до повърхността — излизаше отгоре, а на връщане вкарваше във водата въздух с повърхността на тялото си — то ставаше сребристо от въздушните мехурчета. После изтичваше надолу, заставаше под паяжината, гладеше тялото си с крачета и се освобождаваше от въздушните мехурчета, които се издигаха. Паяжината веднага ги впримчваше. След пет — шест такива операции всички мънички мехурчета се сляха в един голям мехур. Паякът донасяше все повече въздух и мехурът ставаше все по-голям и по-голям и започна да избутва паяжината нагоре, докато накрая паякът постигна целта си: във водата увисна въздушен купол с формата на камбана, здраво закотвен с нишките между водораслите и клонките. Сега домът на паяка беше готов за удобен живот, без дори да се налагаха чести посещения до повърхността, защото въздухът в „камбаната“ щеше да се опреснява от кислорода, освобождаван от водораслите, а въглеродният двуокис, който се отделя от паяка, щеше да се просмуква през „стените“ на „къщата“ му.
Седях, гледах този великолепен образец на майсторство и се чудех как първият воден паяк бе успял да измисли такъв находчив начин за живот под водата. Но способността да живее в „собственоръчно“ направената си подводница не е единствената чудновата особеност на този вид паяк. За разлика от много други видове мъжкият е около два пъти по-голям от женския и след като се съешат, „жена“ му не може да го излапа, както често се случва в съпружеския живот на паяците. По големината разбрах, че моят паяк е женски, и ми се стори, че коремът му е доста надут. Предположих, че очаква щастливо събитие, и се постарах да му осигуря голямо количество добра храна. Той обичаше дебели зелени дафнии, които хващаше много умело, когато плаваха покрай него. Но вероятно любимата му храна бяха току-що излюпените питомци на тритоните, които нападаше без колебание, въпреки че бяха доста обемиста плячка. Каквото и да уловеше, паякът го занасяше в „камбаната“ си и сладко го изяждаше.
После настъпи денят, когато паякът се зае да разшири „камбаната“. Той не бързаше с тази работа, която му отне два дни. Когато погледнах една сутрин в аквариума, за своя радост открих, че в „детската стая“ имаше топка от яйца. В съответния срок те се излюпиха в миниатюрни копия на майка си. Скоро имах повече водни паяци, отколкото ми трябваха и с възмущение установих, че без абсолютно никакво родителско чувство майката апетитно си хапваше от собствените си рожби. Бях принуден да преместя малките в друг аквариум, но когато пораснаха, те започнаха да се изяждат взаимно; затова накрая просто си оставих два, които изглеждаха „най-интелигентни“, а останалите отнесох до езерото и ги пуснах във водата.
По време на увлечението ми по водните паяци пристигна Свен Олсън. За ужас на мама Лари канеше тайфи от художници, поети и писатели у нас, без да я пита. Свен Олсън бе скулптор и в известна степен ние знаехме за посещението му — той няколко седмици поред ни бомбардираше с противоречиви телеграми, които бяха докарали мама до лудост, защото трябваше постоянно да застила и да раздига леглото му. Мама и аз пиехме спокойно чай на верандата, когато един кабриолет се появи по алеята, приближи до къщата и спря. Отзад седеше огромен човек, който в лице поразително приличаше на реставрираните образи на неандерталец. Носеше бяла фланелка, широк, ярко кариран голф и сандали. Върху голямата си глава имаше сламена шапка с широка периферия. Две дупки на дъното й напомняха, че е била предназначена за кон. Свен Олсън слезе тромаво от кабриолета с голяма смачкана пътна чанта в ръка и акордеон през рамо. Мама и аз отидохме да го посрещнем. Той свали шапката си със замах и се поклони, показвайки, че огромният му череп бе напълно лишен от коса, с изключение на един особен, побелял проскубан кичур на врата му, който беше като опашка на патица.