Другата кралица

— Заповядайте, влезте — казвам, прикривайки усмивката си, когато чувам нейното произношение на името „Шрусбъри“, което е нелепо изопачено. Звучи като дете, което се учи да говори, с нейното „Шюзбюи“. Посочвам към покоите, които ще обитава. Един нервен поглед от страна на съпруга ми ме пита дали мястото е годно за обитаване, и аз му кимвам леко. Може да ми има доверие. Аз съм партньор в това начинание, както съм негов партньор в този брак. Няма да го проваля, нито той мен.

В голямата зала на нейното жилище има огън, и тя тръгва към него и се настанява в големия дървен стол, който е придърпан близо до пламъците, за да й бъде удобно. Тъй като вятърът духа на изток, през комина няма да нахлуе довеян обратно дим от дърва — моля те, Господи, дано това не стане, — и тя трябва да се възхити на масата пред нея, върху която са поставени турска покривка и най-хубавите ми златни свещници от абатствата. Гоблените по стените са от най-хубавите, тъкани от монахини — благодаря на Господ за тях, — в спалнята си тя ще открие, че завесите на леглото й са от златотъкан плат, а покривката — от най-пищното червено кадифе, което някога е красило леглото на висш духовник.

Цялата къща е светла и топла, осветена от големите квадратни восъчни свещи, които й се полагат по силата на кралското й право, а във високите поставки, опрени на каменните стени, горят факли. Тя отмята назад качулката на пелерината си и аз я виждам за първи път.

Ахвам. Не успявам да се сдържа. Наистина ахвам при вида на най-красивата жена, която съм виждала през живота си. Лицето й е като картина, сякаш е нарисувано от художник. Тя има лице на ангел. Има гъста черна коса, подрязана като на момче, която обаче сега искри отпред заради топящия се сняг. Има тъмни извити вежди и толкова дълги ресници, че докосват бузите й. Очите й са черни, черни и ясни, а кожата й е като порцелан — бяла и гладка, без нито едно петънце. Лицето й е съвършено като гравюра, изобразяваща ангел, ясно, студено лице; но онова, което я прави забележителна, различна от всеки, когото съм виждала преди, е нейното обаяние. Тя ми отправя усмивка, и изведнъж засиява, като сноп слънчева светлина, като проблясваща вода; тя е като нещо красиво, дори само видът на което кара сърцето ти да възликува от радост. Като устрема на лястовица в полет, който те кара да се чувстваш щастлив, че си жив. Нейната усмивка е такава — това е първата ми глупава мисъл, — усмивката й е като устрема на лястовица в полет в летния здрач. Втората ми мисъл, е че кралица Елизабет ще я намрази до смърт.