Белия дявол — Атентатор
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Атентатор». Краткое содержание книги:
— Дръж се, внуче на дявола! — процеди през зъби Бесния. — Този глиган ще ти извие врата!
Вангел се усмихна кисело.
— Какъв внук на дявола съм, ако вратът ми е толкова безпомощен!
— Не знам, княз — лицето на Лео изглеждаше „скъсано“. Нито иронията, нито йезуитската смиреност бяха останали в израза му „Господ да ти е на помощ!“
Дорней слезе от коня, взе сабя, застана с лице срещу Йоан, поклони се дълбоко, много по-раболепно, отколкото един рицар беше длъжен да поздрави своя сюзерен.
— Аз съм готов, Ваше височество?
— Добре, граф. Бог да ви закриля. Повикайте духовниците.
По заповед на княз Лупус и по сигнал на тръбачите на хиподрома излязоха двамата духовни водачи на Молдова, кардинал Карл-Фердинанд и владиката Йосиф, тогава, изтерзана от лоши предчувствия и мистичен ужас, Елена се изтръгна от опеката на Сотир и въпреки изричното обещание да се скрие, изскочи от каретата. От публиката се надигна вопъл, прерасна във вой, отново заглушен от истеричния крясък на Йоан.
— Княз Авалов, какво търси Елена Миор във вашата карета?
Тълпата стихна в очакване на отговор.
— Княз Лупус, преди десет години аз можех да ви попитам какво търси сестра й Аурела в ловната ви хижа. Тогава деликатността не ми позволи да ви задам такъв въпрос!
Вангел чувствуваше смразяващ хлад, плъзнал по вените му, течното стъкло се втвърдяваше в погледа му, разтопено желязо като по ковашки улеи се стичаше в ръцете му… но основното чувство беше студ. Яростен, а сдържан, вледеняващ, а разсъдлив. Студ, от който кръвта кипи и превръща тялото в стрела, освободена от тетивата.
Кристиян Миор му помогна да смъкне ризницата си и вперил черните си очи в Елена, изсъска:
— Ако Дорней не те убие, княз, аз ще изпия кръвта ти!
Приближи владиката, поднесе кръста, Вангел го целуна машинално и пристъпи към Дорней. Удари гонг. Дуелът беше започнал. Зад гърба му дишаше Бесния, зад Елена, стиснал ръкохватките на пищовите, бдеше Сотир, в публиката се укриваха стотината наемника на Зоя хърватката, така че Вангел можеше да се съсредоточи в боя. „Нещо става с мен?“… Вангел изпита чувството, че пред него се развива спомен, остарял, избелял, но достатъчно ясен, за да личат подробностите му… „Дорней ще атакува с батман през кварта, но когато отпусне захвата, за да забие сабята в стомаха, аз ще направя крачка назад, ще отклоня лезвието с прим и с флеш ще разрежа гърлото му под адамовата ябълка…“
Когато припадъкът отмина (припадък ли беше това), Вангел видя мощното тяло на Дорней в смъртната му агония. Беше паднал по гръб с мъртви, втрещени от почуда очи, заливани от кървавия гейзер, шуртящ от гърлото му.
Публиката беше онемяла. Паднал на коляно до ерзац графа, Кристиян Миор биеше глава в твърдата пръст. Сотир носеше към каретата припадналата Елена; права, загубила чувство за такт, Аурела не криеше ликуването си, лицето й сияеше, от очите й се стичаха сълзи като от водопадите по река Серет.
— Справи се, внуче на дявола! — обади се Бесния зад гърба му. — Иди целуни ръка на вашия поп, приветствай Йоан и давай да се махаме час по-скоро!
— Имам още работа тук! — Вангел направи две крачки и срита Кристиян в ребрата. — Ставай, своднико на сестрите си! Време е да изпиеш кръвта ми!
Миор се надигна, изгледа го с празен поглед, махна неопределено с ръка и потътри ботушите си към изхода за ездачите.
Отново издрънча изнервения бас на Бесния.
— Мини през процедурата, Вангел, и да се махаме. Тия скотове ще излязат от вцепенението си и ще ни разкъсат.
— Не бой се, Лео, трибуните са пълни с мои хора.
Княз Авалов отиде на арбитражната маса, остави върху плота окървавената си сабя, облече ризницата, сюртука, закопча бавно всички копчета, поклони се на владиката и застана пред ложите.
— Ваше Височество — хладно, запазил вътрешната си ярост, започна той. — Бях предизвикан на дуел. Убих врага си в честен бой, защищавайки собствения си живот. Искам да чуя от височайшата ви уста, че вие и законите на княжеството нямате претенции към моята личност?