Една любов в Париж

Когато стигна до тази част на разказа си, Лидия започна да говори по-бавно. Сякаш нещо й беше дошло наум и се замисляше върху него, докато говореше. Тя изгледа Чарли с напрегнато изражение на лицето си.

— Има нещо във вашите очи, което ми напомня за него. Вашето лице има същата форма като неговото. Той не беше толкова висок като вас и нямаше вашия английски цвят на кожата. Много хубав беше — тя замълча за миг. — Какъв лош човек е този ваш Саймън!

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

Тя се наведе напред, с лакти, подпрени на масата, с лице, заровено в ръцете си, и продължи да разказва с монотонен глас, сякаш беше хипнотизирана и описваше събитие, което се разиграваше пред блуждаещия й поглед.

— Аз се усмихнах, когато се събудих.

„Колко късно се връщаш! — казах му аз. — Бързай да се вмъкнеш в леглото!

— Сега още не мога да заспя — отговори той. — Много съм възбуден. Гладен съм. Има ли яйца в кухнята?“

— Вече се бях разбудила напълно. Не можете да си представите колко беше хубав, когато седеше на леглото ми с новия си сив костюм. Той винаги ходеше добре облечен и умееше чудесно да носи дрехите си. Косата му беше много хубава, тъмнокестенява и на вълни; винаги я носеше дълга и вчесана назад.

— „Ей сега ще облека една рокля и ще отидем да потърсим в кухнята“ — казах аз.

— Отидохме в кухнята и аз намерих яйца и лук. Изпържих лука, разбих и яйцата отгоре. Препекох му и малко хляб. Понякога, когато се връщахме от театър или кино, си приготвяхме в къщи нещичко за ядене. Бъркани яйца с лук бяха любимото му ядене и аз знаех как да ги приготвя точно по вкуса му. Ние обичахме тези си скромни вечери, само ние двамата в кухнята. Той отиде в мазата и донесе една бутилка шампанско. Знаех, че майка му ще се разсърди — тази бутилка беше последната от половин дузина. Един приятел на Робер от хиподрума му ги беше подарил. Той обаче каза, че му се пиело шампанско, и отвори бутилката. Изяде яйцата с вълчи апетит и изпи чашата си на един дъх. Както никога, беше в много добро настроение. Когато отиде в кухнята, забелязах, че очите му светеха, лицето му обаче беше бледо и ако не знаех, че беше най-невероятното нещо на света, бих помислила, че е пил. Но тогава цветът на лицето му се възвърна и аз си помислих, че е бил само уморен и гладен. Нямаше го целия ден и сигурно беше капнал от умора, пък и може да не е и сложил хапка в уста. Макар че няколко часа само бяхме разделени един от друг, той беше луд от радост, че пак бяхме заедно. Просто не можеше да се насити да ме целува, затова, докато готвех, трябваше да го гоня, защото искаше да ме прегръща, а аз се страхувах да не загорят яйцата в тигана. Но не можех да се сдържам от смях. Седнахме един до друг на кухненската маса, наведени един към друг; той ме наричаше с всички галени имена на света, каквито му идваха на ума, галеше ме, милваше ме — ако ни погледнеше някой, щеше да си помисли, че сме женени само от една седмица, а не вече от шест месеца. Когато свършихме с вечерята, аз исках да измия съдовете, че като дойде майка му сутринта на закуска, да не завари нищо разхвърлено, но той не ме остави. Искаше веднага да си легнем.