Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Правилната дума, струва ми се, е немъртви — отвърна с неуверен глас Гаспар.
— Призраци — ухили се дяволито Шарл.
— Престанете да я плашите, момчета — намеси се Венсан. — Жул?
— Кейт, много по-сложно е. Наричаме се ревенанти.
Погледнах ги един след друг.
— Ре-ве-нан-ти — произнесе бавно Жул. Изглежда, реши, че не разбирам.
— Знам какво означава думата. Френското значение е „призрак“. — Гласът ми потрепери. „Седя в стая, пълна с чудовища — помислих си аз. — Напълно беззащитна съм.“ В момента обаче не можех да си позволя да се паникьосвам. Какво ли щяха да направят с мен, ако изперках? Какво ли щяха да направят с мен, ако не изперках? Ако не бяха от чудовищата, които знаят как да заличават чуждите спомени, се налагаше да пазя спомените им завинаги.
— Ако се върнем към произхода на думата, тя означава „човек, който се връща“ или „призован да се върне“ — уточни Гаспар.
В стаята беше топло, но аз усетих как треперя. Те ме наблюдаваха с очакване, сякаш бяхме в една група в час по химия или биология. Дали щях да избухна, или да се разсъскам? Шарл пръв заговори:
— Сега ще се шашне и ще хукне. Нали ви казах!
— Няма нито да се шашне, нито да хукне — сряза го Шарлот.
— Добре, всички вън — разпореди се Венсан. — Не се сърдете, но предпочитам сам да поговоря с Кейт. Вие оплескахте всичко. Благодаря ви за доверието, но, моля ви… оставете ни.
— Няма начин. — В стаята се възцари мълчание и всички зяпнаха Гаспар. Гласът му изгуби авторитетното си звучене и той започна да чопли кожичките около ноктите си. — Искам да кажа — заекна срамежливо, — Венсан, че не можеш сам да се нагърбиш да обясняваш на човешко създание. Сам няма да се справиш. Разкриването на тайната засяга всички ни. Всички трябва да сме наясно с каква информация ще разполага тя… и какво не знае. След това трябва да разкажа подробностите на Жан-Батист, преди тя да си тръгне.
Част от напрежението ми се стопи. Значи щяха да ме пуснат да си отида. Това бе светлината в ужасяващо тъмния тунел, в който бях попаднала.
— Освен това искам да изтъкна, че си твърде слаб и едва седиш — продължи Гаспар. — Как ще обясняваш важни за всички неща в твоето състояние?
Мълчанието продължи почти цяла минута, докато всички наблюдаваха Венсан. Най-сетне той въздъхна:
— Добре. Прав си, но поне се постарайте да се държите прилично. — Погледна ме: — Кейт, моля те, седни до мен. Така поне ще мога да си въобразявам, че донякъде контролирам нещата.
Станах, пристъпих към леглото, а Венсан с усилие вдигна ръка и стисна моята. В мига, в който се докоснахме, усетих да ме залива същото спокойствие както когато Шарлот ме докосна в нейната стая. Обзеха ме доволство и сигурност, сякаш нищо не можеше да ми се случи, докато Венсан ме държеше за ръката. Този път разбрах, че е някакъв свръхестествен номер.
Приседнах на леглото, загледана в лицето на Венсан.
— Нищо не ме боли — увери ме той, без да пуска ръката ми, докато сядах.
— Добре, Кейт, първо, ти ме докосваш — започна той достатъчно високо, за да го чуват всички в стаята. — Следователно не съм призрак.
— А ние не сме истински зомбита — обясни с усмивка Шарл, — в противен случай той досега да те е изгризкал.
Венсан не му обърна внимание.
— Нито сме вампири, нито върколаци, нито пък други създания, от които да се страхуваш. Ние сме ревенанти. Не сме хора… — замълча, за да събере нови сили — но няма да те нараним.
Постарах се да се овладея, преди да заговоря с най-спокойния и убедителен глас, който успях да докарам:
— Значи всички сте… мъртви. Изглеждате ми съвсем живи. Освен теб — добавих аз след кратко колебание и погледнах Венсан. — Поне сега изглеждаш по-добре от снощи — заявих в заключение.
Той ме погледна сериозно.
— Жул, би ли разказал на Кейт историята си? Това е най-добрият начин да ти обясним положението. Гаспар е прав. Няма да се справя сам.
Жул задържа погледа ми.
— Добре, Кейт. Знам, че цялата тази работа ще ти се стори напълно неправдоподобна, но аз съм роден през 1897 в малко селце недалеч от Париж. Баща ми беше лекар, а мама — акушерка. Имах талант, затова когато навърших шестнайсет, ме изпратиха да уча рисуване в Париж. Прекъснах обучението си, когато ме мобилизираха заради войната през 1914. Участвах в боевете срещу германците. През 1916 ме убиха. Случи се по време на битката при Вердюн. Това щеше да е краят на историята ми… ако не се бях събудил три дни по-късно.