Щиглецът

Въпреки че пътят към къщи ми се стори безкраен, не си спомням много от него, освен сивата, студена атмосфера на забуленото от дъжда Медисън Авеню — чадъри се люшкаха, тълпите по тротоарите се движеха като безмълвен поток към центъра, напомняха ми на онова безлико гъмжило, което бях виждал на черно-белите снимки от банковите фалити и опашките за хляб от трийсетте години. Заради главоболието и дъжда за мен светът се бе свил до такъв тесен, малък кръг, че не бях в състояние да видя много повече от присвитите гърбове на хората пред мен на тротоара. Всъщност главата ме болеше толкова силно, че почти не виждах накъде вървя; няколко пъти едва не ме блъснаха коли, когато стъпвах на пешеходната пътека, без да погледна към светофара. Като че ли никой не знаеше какво точно се е случило, макар че от гърмящото радио в паркирано такси дочух думите „Северна Корея“, а от неясните разговори на минувачите долових думите „Иран“ и „Ал Кайда“. Един кльощав чернокож мъж с коса на плитчици, мокър до кости от дъжда, крачеше напред-назад пред музея „Уитни“, забиваше юмруци във въздуха и крещеше, без да се обръща конкретно към някого: „Стягай се, Манхатън! Осама бин Ладен ни друсна отново!“.

Макар че се чувствах отпаднал и ми се искаше да седна някъде, успявах някак да накуцвам с неуверени крачки напред като силно повредена механична играчка. Полицаи жестикулираха; полицаи свиркаха и насочваха хората насам-натам. Вода се стичаше от върха на носа ми. Отново и отново, докато примигвах, за да пропъждам дъждовните капки от очите си, в ума ми се въртеше една мисъл: трябваше да се прибера вкъщи, при майка си, колкото можех по-бързо. Тя сигурно ме очакваше в апартамента, извън себе си от притеснение; сигурно скубеше косата си от тревога и се проклинаше, че ми бе взела телефона. Всички имаха проблеми със свързването по телефона и пешеходците се редяха на опашки от по десет-двайсет души пред новите улични телефони. „Мамо“, повтарях на ум, „мамо“, опитвайки се да й изпратя с помощта на телепатията вест, че съм жив. Исках тя да знае, че с мен всичко е наред, но същевременно си спомням как си повтарях, че е по-добре да вървя, вместо да тичам; не ми се искаше да припадна по пътя към къщи. Какъв късмет, че тя беше излязла от залата само минути преди взрива! Беше ме изпратила към самия център на експлозията; сигурно мислеше, че съм мъртъв.