Окото господне

Когато се приближиха, от стаята излезе да ги посрещне слаба жена със синя военноморска униформа и някаква сурова красота, може би леко подчертана от късо подстриганата й кестенява коса. На Джейда й се стори, че забелязва по бузите й бледи белези.

— Радвам се, че отново сте при нас, директор Кроу.

— Това е капитан Катрин Брайънт — представи я Пейнтър. — Моята заместничка.

— Наричайте ме Кат. — Топлата й усмивка смекчи прекалено силното й ръкостискане. — Добре дошла, доктор Шоу.

Джейда облиза устни. Изгаряше от желание да разгледа по-подробно този подземен свят, но знаеше, че не разполагат с много време.

— Как върви подготовката? — попита Пейнтър. — Бих искал групата ни да потегли след по-малко от час.

— Чу ли за командир Пиърс? — попита тя и ги въведе в свързочния възел. Компютърни терминали с монитори опасваха не особено голямото овално помещение.

— Да. Ако се наложи, ще действаме без него. Предполагам, че му оказваш нужната подкрепа?

Кат го стрелна с изпепеляващ поглед, с който му показа, че въпросът е излишен, после седна на един от столовете пред мониторите като пилот, поемащ управлението на самолета си.

— Относно маршрута на тази мисия. Монсиньор Верона и неговата племенница ще вземат първия сутрешен полет от Рим за Казахстан. Пътят ще им отнеме пет часа. Ако тук всичко върви по график и успеем да задвижим нещата до един час, нашата група би трябвало да кацне приблизително заедно с тях — някъде следобед тамошно време.

Джейда се намръщи. Този момент от експедицията не й беше особено ясен.

— Доколкото разбирам, ще включим в групата тези хора, за да се легендираме като археолози, провеждащи проучване в монголските планини, така ли?

— Точно така — потвърди Кат. — Но освен това ще използваме останалото време от престоя в Казахстан, за да разследваме една загадка, която може би е свързана с настоящата опасност. Ако не излезе нищо, ще продължите нататък.

По време на полета Пейнтър накратко й бе обяснил за черепа и книгата, ала тя почти не му обърна внимание. Не вярваше много на тази история, но пък и решението не зависеше от нея.

— Още кой ще участва в експедицията? — попита младата астрофизичка.

— Например аз — отговори нечий глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя мъж няколко сантиметра по-нисък от нея, но як като питбул. Носеше долнище на анцуг, тениска и бейзболна шапка на „Уошингтън Редскинс“, която не можеше да скрие идеално обръснатия му скалп. Джейда инстинктивно понечи да не му обърне внимание, но забеляза проблясъка на остър интелект в тъмните му очи — както и весели нотки.

Макар че нямаше представа защо, тя мигновено изпита странна нежност към него — като към леко чалнат по-голям брат.