Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
Но сега във въздуха витаеше опасност. Вятърът се беше променил, виждах златисти искрици с крайчеца на окото си и започнах да си мисля, че е време...
– Само по един сладолед – казва Тиери.
Корабчето ловко се завърта във водата, обръща се надясно на деветдесет градуса и поема към средата на езерото. Розет ме поглежда дяволито.
– Не, Розет.
Корабчето отново се обръща, този път към будката за сладолед.
– Добре, само по един.
Целунахме се, докато Розет ядеше сладоледа си край езерото, и Тиери беше топъл и леко миришеше на тютюн като нечий баща, и ръцете му в кашмирени ръкави бяха обгърнали по мечешки моята тънка рокля и есенното ми палто.
Целувката беше хубава, тръгна от студените ми пръсти, ловко и усърдно си проправи път до врата ми и оттам към устата ми, разтопи местата, които вятърът бе замразил, постепенно, като бавен огън, с повтарящо се "обичам те, обичам те" (Тиери често го казва), но прошепнато припряно, като молитва, казана набързо от дете, нетърпеливо да получи опрощение.
Може би забеляза нещо в изражението ми.
– Какво има? – попита той и стана сериозен.
Как да му кажа? Как да му обясня? Той ме гледаше с такава дълбока искреност, сините му очи се бяха насълзили от студа. Изглеждаше толкова простодушен, толкова обикновен – неспособен при цялата си делова съобразителност да разбере измама като нашата.
Какво намира у Ян Шарбоно? Толкова се мъчих да проумея. А какво би могъл да намери у Виан Роше? Дали би се отнесъл с недоверие към странностите ѝ? Дали би отхвърлил с презрение вярванията ѝ? Дали би осъдил предпочитанията ѝ? Дали не би се ужасил от начина, по който го е излъгала?
Той бавно целуна върховете на пръстите ми, като ги притискаше последователно към устните си. Усмихна се.
– Миришеш на шоколад.
Но вятърът продължаваше да свисти в ушите ми и шумоленето на дърветата наоколо го правеше внушително, като океан, като мусон, засипваше небето с конфети от мъртви листа и разнасяше мириса на онази река, онази зима, онзи вятър.
Тогава в главата ми се загнезди странна мисъл...
Ами ако кажа истината на Тиери? Ами ако му разкажа всичко?
Да те познават, да те обичат, да те разбират. Дъхът ми секна...
О, само ако можех да се осмеля...
Вятърът въздейства особено на хората: върти ги, кара ги да танцуват. В този момент той превърна Тиери в момче, разрошено, с блеснали очи, пълни с надежда. Вятърът може да съблазнява по този начин, да довява безумни мисли и още по-безумни сънища. Но през цялото време чувах предупреждението и още тогава, струва ми се, знаех, че Тиери льо Тресе не може да се мери с вятъра.
– Не искам да изгубя сладкарницата – казах му аз (или може би вятърът). – Искам да я запазя. Искам да бъде моя.
Тиери се засмя.
– Това ли е всичко? – попита той. – Тогава се омъжи за мен, Ян. Можеш да имаш колкото сладкарници поискаш и колкото поискаш горещ шоколад. И през цялото време ще миришеш на шоколад. И дори ще имаш вкус на шоколад... и аз също...
Не можех да не се разсмея на думите му. Тогава Тиери грабна ръцете ми и започна да ме върти по хрущящия чакъл, което накара Розет да се залее от смях.
Може би затова изрекох думите – миг на страшна импулсивност, когато вятърът свистеше в ушите ми и косата закриваше очите ми, а Тиери ме притискаше с всичка сила и шепнеше в ухото ми "обичам те, Ян" с глас, който звучеше почти уплашено.
"Страхува се, че ще ме изгуби" – осени ме изведнъж и тогава го изрекох с цялото съзнание, че след тези думи няма връщане назад, със сълзи на очи, с нос, порозовял и мокър от зимния студ.
– Добре – казах аз. – Но скромно...
Очите му се разшириха от изненада.
– Сигурна ли си? – попита той леко задъхан. – Мислех, че ще искаш... нали знаеш – Тиери се усмихна. – Рокля. Църква. Хор. Шаферки, камбанки... цялата тази дандания.
Аз поклатих глава.
– Без шум.
Той отново ме целуна.
– Както искаш, стига отговорът ти да е "да".
И за миг ми стана толкова приятно да държа тази малка сладка мечта в ръцете си. Тиери е добър човек, помислих си. Човек с корени, с принципи.
И с пари, Виан, не го забравяй – обади се упоритият глас в главата ми, но тихо и ставаше все по-тих, колкото повече се отдавах на малката сладка мечта. Проклета да е майка ми, проклет да е и вятърът, помислих си. Този път няма да ни отвее от тук.