Аферата Рембранд
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #10
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1115-8
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Аферата Рембранд». Краткое содержание книги:
В тихото градче Гластънбъри е убит реставратор, а портретът от Рембранд, по който е работел, е откраднат. Въпреки нежеланието си да се заеме със случая, Габриел тръгва по следите на изчезналата картина. Разследването му го отвежда от скалите на Корнуол до улиците на Амстердам и Буенос Айрес.
Когато Алон научава, че зад кражбата на картината се крие чудовищна лъжа и едно огромно богатство, заграбено по време на Втората световна война, случаят се поема официално от Службата. Екипът на Габриел ще трябва да се пребори с една могъща финансова империя, ръководена от швейцарския бизнесмен и филантроп Мартин Ландесман. Изградил публичния образ на светец, Ландесман изглежда недосегаем дори за специалистите на Службата.
Късметът се усмихва на Габриел, когато успява да вербува Зоуи Рийд — британска журналистка и любовница на Ландесман. С нейна помощ агентите научават, че Свети Мартин е замесен в дела, които надхвърлят всичките им очаквания.
Лена Херцфелд видимо се сепна, но бързо успя да го прикрие.
— За каква картина?
— За онзи Рембранд, който баща ви е притежавал преди войната.
— Опасявам се, че ме бъркате с някого. Баща ми никога не е притежавал Рембранд.
— Напротив — намеси се Габриел. — Баща ви със сигурност е закупил Рембранд през хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Направил го е от Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ на Херенграхт. Разполагам с копие от протокола за покупко-продажба, в случай че искате да го видите.
— Не желая да го виждам. А сега ви моля да ме извините. Аз…
— Тогава поне ще погледнете ли това?
Без да изчака отговор, Габриел пъхна в ръцете й една фотография на творбата. В продължение на няколко секунди лицето на Лена Херцфелд не даде израз на никаква емоция, с изключение на леко любопитство. Накрая малко по малко ледът започна да се пропуква и по бузите й се търколиха сълзи.
— Сега спомняте ли си, госпожице Херцфелд?
— Измина ужасно много време. Но да, спомням си. — Тя избърса сълза от бузата си. — Откъде я имате?
— Може би ще е по-добре да продължим разговора вътре?
— Как ме открихте? — запита тя боязливо, без да откъсва поглед от фотографията. — И кой ме издаде?
Габриел почувства как сърцето му се сви.
— Никой не ви е издавал, госпожице Херцфелд — меко отговори той. — Дошли сме с добри намерения. Можете да ни се доверите.
— От дете съм се научила да не се доверявам на никого. — Тя вдигна очи от снимката. — Какво искате от мен?
— Единствено спомените ви.
— Измина твърде много време.
— Заради тази картина загина човек, госпожице Херцфелд.
— Да — кимна тя. — Знам.
После върна фотографията на Габриел. В продължение на един дълъг миг той се притесни, че е оказал твърде силен натиск. Сетне вратата се отвори с още няколко сантиметра и Лена Херцфелд се дръпна встрани.
Отнасяй се с нея внимателно — напомни си Габриел. — Жената е крехка. Те всички са крехки.
17. Амстердам
Още щом видя дома на Лена Херцфелд, Габриел разбра, че тя страда от някакво душевно разстройство. Мястото беше спретнато, подредено и стерилно, но при все това някак ненормално. Първото свидетелство за това бе състоянието на всекидневната. Подобно на повечето холандски салони, тя бе компактна като в творба на Вермеер. И въпреки това, с прилежно подреждане на мебелите и внимателен подбор на цветове — ярко, даже клинично бяло — Лена бе съумяла да избегне усещането за претрупаност или клаустрофобия. Нямаше декоративни стъклени съдове, нито купи с бонбони, нито пощенски картички, нито дори една-единствена снимка. Сякаш Лена Херцфелд бе спусната на това място сама, без родословие, без предци, без минало. Нейният дом не беше точно дом, помисли си Габриел, а по-скоро нещо като индивидуално болнично помещение, в което тя се бе затворила за постоянно.
Тя настоя да им приготви чай. След малко го донесе, както можеше да се очаква, в бял чайник и с бели чаши. Настоя също така Габриел и Киара да я наричат простичко Лена. Обясни им, че е работила като учителка в държавно училище и в продължение на трийсет и седем години и ученици, и колеги неизменно са се обръщали към нея с „госпожице Херцфелд“. След пенсионирането си бе установила, че й липсва да чува кръщелното си име. Габриел отстъпи пред желанието й, макар че от време на време — било от възпитание, било от уважение — все пак се скриваше зад формалността на фамилното й име. Когато се наложи да представи себе си и младата си красива спътница, той разбра, че не му е възможно да върне свойския жест на Лена Херцфелд. Затова реши да използва едно старо свое оперативно име и набързо скалъпи прикритието си. Тази вечер се казваше Гидеон Аргов, служител в малка частна организация, чиято дейност бе да прави проучвания на различни финансови и имотни въпроси, породени от холокоста. Предвид чувствителното естество на тези проучвания и възникващите от тях проблеми със сигурността не беше възможно да се навлиза в повече подробности.
— От Израел ли сте, господин Аргов?
— Там съм роден. Но сега живея предимно в Европа.
— Къде в Европа, господин Аргов?
— Предвид естеството на занятието ми, куфарът е моят дом.
— А сътрудничката ви?
— Толкова време изкарваме заедно, че нейният съпруг подозира, че сме любовници.