Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Ние крачехме упорито по пътя и Рандъм сподели:
— Имам чувството, че нещо не е наред.
— Какво искаш да кажеш?
— Всичко ставаше прекалено лесно досега — рече той. — Това не ми харесва. Изминахме целия път през Гората на Ардън почти безпрепятствено. Вярно, Джулиан се опита да ни спре там, но… не знам… Много бързо стигнахме толкова далече и почти подозирам, че ни беше разрешено да го направим.
— И на мен ми мина през ума подобна мисъл — излъгах аз. — Какво смяташ, че предвещава всичко това?
— Опасявам се — измърмори той, — че се напъхваме в капан.
Продължихме да вървим още няколко минути в мълчание. После аз се обадих:
— Засада? Гората изглежда странно тиха.
— Не знам.
Изминахме може би около три километра и слънцето се скри. Небето бе черно, осеяно с ярки звезди.
— Не подобава на двамина като нас да се движат по този начин — отбеляза Рандъм.
— Така е.
— И все пак се страхувам да докарам коне.
— Аз също.
— Каква е твоята оценка за положението? — попита ме Рандъм.
— Смърт и унищожение — отвърнах аз. — Имам чувството, че съвсем скоро ще се нахвърлят върху нас.
— Мислиш ли, че трябва да изоставим пътя?
— Разсъждавах над тази идея — излъгах отново — и смятам, че на никой от нас няма да му навреди да походи малко встрани.
И ние го направихме.
Промушвахме се между дървета, минавахме край тъмните очертания на скали и храсти. Луната бавно изгря — голяма, сребърна — и освети нощта.
— Завладява ме чувството, че няма да успеем — обади се Рандъм.
— А доколко можем да се доверим на това чувство? — попитах аз.
— До голяма степен.
— Защо?
— Стигнахме твърде далече прекалено бързо — поясни той. — Това никак не ми харесва. Сега сме в реалния свят и е много късно да се връщаме обратно. Не можем да играем със Сенките, а трябва да разчитаме само на оръжията си. — (Той самият имаше къс и лъскав меч.) — Имам чувството, обаче, че Ерик е пожелал да стигнем дотук. Вече не можем да направим кой знае какво по този въпрос, но сега като стигнахме ми се иска да бяхме воювали за всеки сантиметър от пътя.
Продължихме още около километър и спряхме да изпушим по една цигара, като криехме огънчетата в шепите си.
— Прекрасна нощ — обърнах се аз към Рандъм и към хладния ветрец.
— Предполагам… Какво беше това?
Доловихме слабо прошумоляване в храстите, малко зад нас.
— Може би някое животно.
Мечът се озова в ръката му.
Почакахме няколко минути, но не чухме нищо повече.
Накрая той прибра меча и отново тръгнахме.
Нямаше повече никакви шумове откъм гърба ни, ала след известно време чух нещо някъде напред.
Рандъм кимна, когато го погледнах и започнахме да се движим по-предпазливо.
Забелязахме слабо сияние като от огън, на голямо разстояние пред нас, в далечината.
Не чухме повече никакви звуци, но повдигането на раменете му показваше съгласие с моя жест, когато се насочих към светлината сред дърветата вдясно от нас.
Измина почти цял час, докато стигнем до лагера. Около огъня седяха четирима мъже, а двама спяха по-настрани, в сенките. Девойката, която стоеше завързана за един кол, беше с извърната от нас глава, но аз почувствах как сърцето ми ускори ритъма си, когато съзрях силуета й.
— Възможно ли е това да е… — прошепнах.
— Да — отговори Рандъм. — Мисля, че е възможно.
После тя обърна глава към нас и я познах.
— Дирдри!
— Чудя се какво ли се е опитвала да направи кучката? — измърмори Рандъм. — Като съдя по цветовете на тия юнаци, обзалагам се, че я връщат в Амбър.
Видях, че са облечени в черно, червено и сребърно, което, както си спомнях от Фигурите и отнякъде другаде, бяха цветовете на Ерик.
— Щом Ерик я иска, няма да я получи — заявих аз.
— Никога не съм изпитвал особена привързаност към Дирдри — рече Рандъм, — но знам, че ти държиш на нея, затова… — и той измъкна меча си.