Килн хора
- Автор: Брин Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Килн хора». Краткое содержание книги:
А той определено е богат.
Никаква следа от Махарал. Веднага се разтревожвам — ами ако се е скрил някъде? Като нищо може да изчезне сред къщите.
Обръщам се и се оглеждам във всички посоки.
Там! Приведен зад оградата, той отваря вратата на задния двор.
По-добре да не говоря с него. Вместо да се втурна напред, отстъпвам в миниатюрната горичка и оставам в сенките й, за да успея да се прокрадна по-близко.
По това време на деня тук е доста пусто. Оранжев градинар коси нечия ливада с ужасно шумна машина. Някаква жена простира пране — нещо, което не съм виждал по времето преди голем-технологията, когато времето бе толкова скъпо, че никога не стигаше. Но сега въздухът е по-чист и някои смятат, че простирането под слънчевите лъчи си струва времето на един дубъл.
Кожата на жената е розова, изгоряла от слънцето — човешки оттенък. Хм. Какво пък, може би й е приятно усещането да окачва мокри дрехи да се веят на вятъра. Пратила е дубълите си да вършат нещо друго.
От отворен прозорец някъде в края на малкия квартал се носи тиха ретромузика и се смесва с долитащите от къщата звуци от шумен разговор, който прераства в ожесточена караница. Същата къща, през чийто заден вход е влязъл Махарал. Пантите изскърцват, когато се промъква вътре — и аз тичам, пързалям се надолу по залесения склон, избягвам дърветата и развивам такава скорост, че едва успявам да спра и да не се блъсна в оградата. Крайниците ми се загряват от ензимното натоварване и четирикратно по-бързото изразходване на енергия. Добре де, ще съществувам малко по-кратко. Голяма работа.
Махарал е затворил вратата, така че се налага пак да я отворя. Не е най-добрият начин да се вмъкнеш професионално. При други обстоятелства бих проверил алармите и прочее. Но малкият квартал се намира в рамките на свръхохранявания кордон на Каолин, така че защо да си правя труда? А и освен това бързам.
Дървото е грубо издялано и грапаво, а вратата се затваря само с една ръждясала кука. Промъквам се в задния двор и оглеждам плевелите, осеяни с кучешки изпражнения… износена бейзболна топка и ръкавица… няколко изпочупени войници-играчки, лежащи под слънцето. Всичко е битово и старомодно; дори мъжът и жената, които си крещят във варосаната къща.
— Вече няма да позволявам на никого да се отнася презрително с мен. Ще си платиш, садистично копеле!
— За какво? Срокът ми е един и същ всяка седмица, питай когото искаш.
— Някаква причина да живея тук, да полудявам от ревящите деца…
— Като стана въпрос за полудяване…
Този неблагоразумен коментар предизвиква крясък. Зървам през прозореца женска фигура с оранжева коса и бледа кожа да мята съдове по свиващ се мъж. И двамата изглеждат истински. Хората рядко оставят дубълите си да вдигат семейните кавги и оставят страстите за плътта, която знае, че може да издържи десет хиляди неприятни утрешни дни — достатъчно дълго, за да си отмъсти за всяка болка, била тя истинска или въобразена.
Забелязвам призрака на Махарал да се прокрадва покрай три малки момчета на възраст между четири и девет години, които седят в горещата сянка на порутена веранда. Мрежестата врата усилва всяка ругатня и вик. Учуден съм, че някой уличен юридически робот все още не е цъфнал тук и не е предложил на децата брошура за лошите родителски прояви.
ДубМахарал слага предупредително пръст на устните си и най-голямото момче кимва. Сигурно познава Махарал или страданията му са прекалено големи, за да го накарат да проговори. Сивият бърза нататък и се насочва към уличката. Има само един път, така че няколко секунди по-късно минавам по стъпките му и имитирам жеста на Махарал с молба да мълчат.
Този път момчетата изглеждат по-изненадани. Средното понечва да заговори… но в този миг най-голямото сграбчва ръката му и извива кожата над китката му в противоположни посоки, с което предизвиква викове на болка и гняв. За миг и тримата се нахвърлят с юмруци едно върху друго — подражават на разправията вътре.
Сивите ми копия носят и съвестта на Албърт, така че се колебая и се питам дали да не се намеся… Точно тогава забелязвам нещо в двете по-близки момчета, което е невероятно и същевременно засилва убеждението ми. Те са дубъли! Независимо от европоидния цвят, текстурата на кожата им е изкуствена. Но защо трябва да се въвличат деца в симулацията на жесток летен следобед? Спомените им със сигурност няма да бъдат свалени.