Възможност за остров

От първия ми престой сред Свръхздравите съм запазил преди всичко образа на ски влек в мъглата. Летният начален курс се провеждаше в Херцеговина или нещо от този род — в страна, известна най-вече с кървавите си конфликти. Въпреки това всичко беше много мило — хижите, странноприемницата от тъмно дърво с перденца на бели и червени квадратчета, с глави на глигани и елени, закачени по стените, истински централноевропейски кич, който винаги съм харесвал. „Ах, войната, безумието на хората, Грос беда…“ — повтарях си аз, имитирайки несъзнателно интонацията на Франсис Бланш40. От много отдавна страдам от своеобразна умствена ехолалия, която в моя случай не се свързва с известни мелодии, а с интонациите, използвани от прочути комици — така например, щом чуех Франсис Бланш да повтаря: КОЛОСАЛ-НА СТРЕЛ-БА! — както във филма „Бабет отива на война“, — трябваше да положа огромно усилие, за да прогоня тези думи от главата си. С Луи дьо Фюнес беше още по-трудно: часове наред оставах под влиянието на неговия дрезгав глас, на мимиките и жестовете му, сякаш бях обладан от него.

Всъщност много бях работил, си казах аз, животът ми беше преминал в непрекъснат труд. Актьорите, които познавах, когато бях на двайсет години, не бяха имали никакъв успех, вярно е, че повечето дори напълно се бяха отказали от занаята, но трябва да се признае, че те нищо не правеха: обръщаха чаша след чаша из барове или модни клубове. А през това време, сам в стаята си, аз репетирах часове наред, изпилвах всяка интонация, всеки жест; освен това пишех скечовете си, пишех ги наистина и едва след много години успях да го върша сравнително лесно. Ако съм работел така, то е, защото не съм бил способен да се развличам; не съм се чувствал добре в баровете и модните клубове, на вечерите, организирани от модните дизайнери, на ВИП дефилетата; с обикновената си физика и интровертния си темперамент имах много малко шансове да стана веднага кралят на празненството. И така по липса на друго работех и успях. Всъщност на младини бях като Офели Уинтер, която си повтаряла, мислейки за хората край нея: „Смейте се, тъпанари. След време аз ще съм на подиума и ще ви разкажа играта“. Беше го заявила в едно интервю за „20 години“.