В морските дълбини

Гласът ù, натежал от чувство, стана минорен, докато пееше как Атлантида е била разрушена от жестоко земетресение. Издърпа светлина от повърхността на морето, заогъва водата и призова образи, които разкриха унищожението на острова – как се пропуква земята, как от раните ù потича лава, как крещят хората.

Пееше за Мероу и как тя спасила атлантидите като ги насочила към водата и помолила Нерия да им помогне. Докато умиращият остров потъвал под морските вълни, богинята преобразила ужасените хора и им дала морската магия. Първо се борели, опитвали се да задържат главите си над вълните и да дишат въздух, крещели, докато краката им се сливали и от плътта им пониквали перки и плавници. Когато морето ги дръпнало в дълбините си, се опитали да дишат вода. Агонизирали. Някои успели. Други – не и вълните отнесли телата им.

Серафина остави образа на разрушената Атлантида да се размие и да избледнее. После хвърли нагоре нова шепа пясък и призова друг образ – този на Миромара.

Разкрий им сърцето си, бе казала Таласа. Това и щеше да направи. Миромара беше сърцето ù.

С радост тя запя за тези, които успели да оцелеят, и как направили Мероу свой владетел. Пееше за Миромара и как тя станала първото царство на морския народ. Гласът ù литна високо през октавите, без да сбърка и една нота. Призоваваше образи на морски хора, показваше ги в цялата им прелест – някои с фините сребристи люспи на скумриите, други с крака на раци и щипки на омари, трети с опашки на морски кончета или пипала на сепии. Пееше за даровете на Нерия – канта мирус и канта пракс.

Показа как народът на Миромара се заселил из всички води на света – и солени, и сладки. Някои, които тъгували по родните си места от времето, когато били човеци, се завърнали край техните брегове и основали нови царства: Атлантика, Кин в Тихия океан, реките, езерата и блатата на Пресноводието, Ондалина в Арктическите води и империята на Матали в Индийския океан.

После Серафина дръпна няколко слънчеви лъча, оформи ги в сфера и я хвърли на земята. Когато падна, сферата избухна в златисто слънчево сияние. Докато блещукащите частици светлина падаха обратно, тя изобрази Матали и разказа историята на империята – отначало малко, изолирано поселище край Сейшелските острови, а после огромно владение, което се простираше из целия Индийски океан до Арабско море и Бенгалския залив.

Сетне запя за приятелството между Миромара и Матали и призова главозамайващи образи на императора и императрицата, които възхвали като справедливи, просветени владетели. След това, макар да я болеше, тя показа себе си и Махди как се носят един до друг в ритуални одежди, малко преди да разменят годежните си клетви. Изпя надеждата си, че те двамата ще управляват двете царства мъдро като родителите си и ще поставят щастието и добруването на поданиците си над всичко друго.

Образът се замъгли и избледня като остатъци от заря в нощното небе. Серафина остана неподвижна, само гърдите ù се повдигаха и спускаха от дъха ù. После завърши песен-заклинанието си така, както бе започнала – без образи, без ефекти, само с глас, който молеше боговете да направят така, че дружбата между двете води да продължи вечно. Накрая тя сведе глава в знак на уважение към всички присъстващи, към паметта на Мероу и към самото море – безкрайните, вечни дълбини.