Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Тази история ми направи злокобно впечатление. Напомни ми за нещо, което Луис Кесибърг бе споделил с мен — за собствения му чичо, който също беше изчезнал безследно по тези места преди много години.
Междувременно бях започнал да си създавам отрицателно мнение за Бриджър. Цените в неговия форт са безбожни, а стоката му е долнокачествена (лепкаво брашно, развалено месо, разводнен алкохол). Гарнизонът от форта още преди няколко месеца бил прехвърлен в по-оживения Форт Хол, така че Бриджър и неговият партньор Луис Васкес останали сами. Според мен и двамата са се предали на отчаянието.
След опита с ловния отряд от племето пайути и разказите на Бриджър, на следващата сутрин ме изпълваше несигурност, когато потеглих от форта, придружаван единствено от Томас. Бързо се убедихме, че пътят наистина е много тежък. Бриджър ми разказа, че Лансфорд Хейстингс наистина е бил в неговия форт, но заминал, за да преведе керван от фургони през прохода. Експедицията се движеше на около една седмица пред нас, така че се опитахме да се водим по следите им, но горите и храсталаците по пътя бяха твърди гъсти. От време на време попадахме на някоя стара индианска пътека, но само за да открием, че рязко свършва в каньон или на ръба на висока скала. Беше трудно да се придвижваме на коне, а щеше да бъде почти невъзможно да го правим с фургони. Задачата ти да попречиш на кервана да поеме по този маршрут, е от съдбоносна важност. Тук няма да откриете нищо друго освен лишения и провал.
Отне ни цяла седмица, но в крайна сметка двамата с Томас успяхме да прекосим планините. Бяхме изгубили всякакви следи от кервана, предвождан от Хейстингс, и с изострено внимание се надявахме да зърнем някакво доказателство, че са минали оттук, или да чуем човешки глас — каквото и да е, което да ни покаже, че не сме сами. Но колкото по-дълбоко навлизахме в гората, толкова по-откъснати от всичко се чувствахме. Парадоксално, в същото време ме измъчваше крайно необичайното и непоносимо силно усещане, че ни наблюдават.
Томас беше стреснат като заек и започнах да се тревожа за разсъдъка му. Снощи, докато седяхме заедно край лагерния огън, го притиснах да ми каже какво има, и той си призна, че когато беше превеждал думите на индианците от племето пайути, не ми беше казал цялата истина. Пайутите наистина ни бяха предупредили да стоим по-надалеч от племето анауаи от езерото Тръки, но за тяхната свирепост имало друга причина. Те отвличали чужденците, за да ги принесат в жертва на този вълчи дух.
Томас ми призна колко съжалява, че не ми е казал това по-рано, но се беше страхувал да не настоявам да проверя лично каква е истината, така че в крайна сметка да донеса гибел и на себе си, и на него. Томас не криеше, че ме смята за луд човек, когото е невъзможно да вразуми. Започнах да изпитвам вина за неговите притеснения. Все пак е само едно момче на седемнайсет години, което се бои за живота си.
Вече се канех да развържа кесията си, за да му платя дължимото и да го освободя от задълженията му към мен, когато чухме някакъв шум в храсталаците. И двамата скочихме на крака. Аз протегнах ръка към пушката си, а Томас извади от огъня горящ клон.
Шумоленето продължи в храстите навсякъде наоколо. Томас вдигна горящия клон над главата си като факла. Сетне точно пред нас се разнесе силен пукот — като от масивно тяло, което отпуска цялата си тежест върху изсъхнал клон. Вдигнах пушката си и я насочих право натам.
— Покажи се! — креснах в мрака.
В отговор чух стъпки, които се втурнаха право към мен. Вече се канех да стрелям, но в същия миг Томас се извърна и хукна да бяга през гората. Беше невъоръжен (в паниката си беше захвърлил дори факлата) и аз се почувствах длъжен да го последвам, за да го защитя. Поех след шума от Томас, който тичаше през гората отпред, но през цялото време чувах и как някой друг на свой ред тича след мен. За броени минути изгубих всякаква следа от момчето в мастиления мрак. Но шумът зад гърба ми ставаше все по-силен и идваше все по-близо, така че в крайна сметка, от чувство за самосъхранение, аз се обърнах и стрелях на сляпо в тъмното. Пламъчето от изстрела на пушката ми освети нещо сред дърветата и аз стрелях още веднъж. Този път чух болезнено квичене, определено от животински произход, и когато очите ми свикнаха с мрака, различих блясъка на жълти очи и зъби; но след това притежателят им, каквото и да представляваше, се изгуби от поглед. Тогава се съсредоточих изцяло върху онова, което ми подсказваше слухът, като се опитвах да определя дали нещото не ме заобикаля, за да ме нападне отново от друго място, но всички шумове изведнъж замряха.