Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Очите на Боби блеснаха — не, този път те „заискриха“. Гласът й, мислен писък, се вряза в главата на Гардънър като сатър
(„ПИСТОЛЕТ ТОЙ ИМА ПИСТОЛЕТ ТОЙ ИМА“)
кълцащ през надигащата се мъгла.
Тя се опита да отскочи. В същото време се опита да задържи фотонния пистолет насочен към него. Гардънър се прицели в Боби с 45-калибровия револвер под масата и дръпна спусъка. Чу се само сухо щракване. Грубият стар куршум направи засечка.
ДЕВЕТ: СЕНЗАЦИЯТА: КРАЙ
1
Джон Лиандро умря. Сензацията — не.
Дейвид Брайт беше обещал на Лиандро да му даде време до четири и бе възнамерявал да спази това обещание — защото така беше честно, разбира се, ала и защото не бе сигурен, че иска да се забърква в цялата тази история. Тя можеше да се окаже вършачка, вместо новинарски материал. Независимо от всичко той изобщо не се съмняваше, че Джони Лиандро бе казал истината или неговото разбиране за нея, колкото и налудничаво да звучеше разказът му. Джони беше кретенче, той понякога не само скачаше към заключенията, а направо ги прескачаше, но не бе лъжец (а дори и да беше, Брайт не го смяташе за достатъчно умен, за да съчини нещо толкова засукано).
Около два и половина същия следобед Брайт изведнъж започна да си мисли за един друг Джони — бедният, прокълнат Джони Смит, който понякога докосваше предмети и получаваше „усещания“ за тях. Това също беше налудничаво, ала Брайт повярва на Джони Смит, повярва в това, което Джони каза, че може да върши. Беше невъзможно да погледнеш в обитаваните му от духове очи и да не повярваш. Брайт не докосваше нищо, което принадлежеше на Джон Лиандро, но можеше да види бюрото му отсреща, прилежно поставеният калъф върху монитора на компютъра и започваше да го обзема някакво усещане… едно много мрачно усещане. Той почувства, че Джон Лиандро вероятно е мъртъв.
Нарече се изкуфяла бабичка, ама усещането остана. Сети се за гласа на Лиандро, отчаян и пресекващ от вълнение. „Това е моят материал и аз нямам намерение просто така да се откажа от него.“ Спомни си и тъмните очи на Джони Смит, навика му постоянно да потърква лявата страна на челото си. Погледът му неволно се връщаше отново и отново върху покрития леандров гълтач на думи.
Издържа до три часа. Дотогава усещането се бе превърнало в увереност, от която му се повдигаше. Лиандро беше мъртъв. Просто нямаше никакво съмнение в това. Може би през целия си живот нямаше да има нито едно истинско прозрение повече, но сега го бе споходило точно това. Не луд, нито ранен или изчезнал. Мъртъв.
Брайт вдигна телефона и макар номерът, който набра, да имаше кода на Клийвс Милс, и Боби, и Гард биха разбрали, че всъщност е с далечен прицел: петдесет и пет дни след като Боби Андерсън се спъна в гората, някой най-после се обаждаше на Даласката полиция.
2
Човекът, с когото Брайт говори в щатското полицейско управление на Клийвс Милс, беше Анди Торгесън. Брайт го познаваше още от колежа и можеше да приказва с него без да има чувството, че думите НОВИНАРСКА СЕНЗАЦИЯ са изписани с ярки червени букви на челото му. Торгесън го слушаше търпеливо, като се обаждаше само от време на време, докато Брайт му разказа всичко, започвайки от захващането на Лиандро с историята за липсващите ченгета.
— Потекла му е кръв от носа, зъбите му са изпопадали, започнал е да повръща и той е убеден, че всичко това се дължи на въздуха?
— Да — потвърди Брайт.
— И каквото е там във въздуха е подобрило „адски“ много радиоприемането му?
— Точно така.
— А ти смяташ, че се намира в сериозна опасност?
— Пак си прав.
— Аз също мисля, че той се намира в сериозна опасност, Дейв — всичко казано звучи, като че ли е мръднал непоправимо.
— Знам как „звучи“. Просто не мисля, че „е“ така.
— Дейвид — с огромно търпение заговори Торгесън, — може и да не е изключено — поне на кино — да се превземе малко градче и по някакъв начин да се отрови. Но през това малко градче минава „магистрала“. В това малко градче има „хора“. И „телефони“. Смяташ ли, че някой би могъл да отрови цял град или да го отреже от околния свят, без никой да успее да гъкне?
— Олд Дери Роуд на практика не е точно магистрала — изтъкна Брайт. — Поне, откакто завършиха отсечката на I-95 между Бангор и Нюпорт преди трийсет години. Оттогава Олд Дери Роуд не е нищо повече от онази ваша изоставена писта за кацане, с жълтата лента по средата.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че „никой“ не се е опитвал да го използва напоследък?