Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Този път аз се обърнах към баща ми, учудена и ядосана.
— Да — каза ми той тъжно. — Не можех да ти ги покажа, не можех да те разстроя така, преди да съм намерил майка ти. Нали си представяш как се чувствах.
Представях си. Изведнъж си спомних смъртната му умора в Атина, вечерта, в която го видях полужив на бюрото в стаята му. Но сега той се усмихваше и осъзнах, че оттук насетне сигурно ще се усмихва всеки ден.
— Ех — усмихна се и тя. Около устата и имаше дълбоки бръчки, забелязах аз, както и край ъгълчетата на очите й.
— Започнах да те търся — ас тебе и него — усмивката му стана сериозна.
Тя се взря в него.
— Тогава разбрах, че трябва да се откажа от проучванията и просто да вървя по петите му, докато ви преследва. Понякога ви срещах и разбирах, че си възобновил изследването си — гледах те как влизаш в библиотеките, Пол, или как излизаш оттам, и така ми се искаше да ти разкажа всичко, което бях научила. После ти отиде в Оксфорд. При дотогавашните си изследвания не бях ходила в Оксфорд, макар да бях прочела, че през късното Средновековие там е имало чести случаи на вампирясване. А в Оксфорд ти остави една книга отворена…
— Той я затвори, когато ме видя — вмъкнах аз.
— И мен — каза Барли с мълниеносна усмивка. За пръв път и той се обади и с облекчение забелязах, че все още можеше да е забавен.
— Е, първия път, когато я прегледа, той забрави да я затвори — почти ни смигна Хелън.
— Права си — каза баща ми. — Сега, като се сетя, май наистина я забравих.
Хелън се обърна към него с ослепителната си усмивка.
— Знаеш ли, дотогава никога не бях виждала тази книга. Vampires du Moyen Age?
— Класика — каза баща ми. — Но много рядка.
— Мисля, че и мастър Джеймс трябва да я е чел — бавно се намеси и Барли. — Знаете ли, видях го вътре малко след като ви изненадахме там, сър. — Баща ми изглеждаше озадачен. — Да — добави Барли, — бях забравил шлифера си на първия етаж в библиотеката и след около час се върнах да го взема. Тогава видях мастър Джеймс да се измъква от нишата на балкона, но той не ме забеляза. Стори ми се, че изглеждаше ужасно разтревожен, някак ядосан и разсеян. Сетих се за този случай, когато реших да му се обадя.
— Говорил си с мастър Джеймс? — учудих се аз, но още повече се възмутих. — Кога? Защо си му звънял?
— Обадих му се от Париж, защото си спомних нещо — каза простичко Барли и протегна крака. Исках да отида при него и да го прегърна, но не можех пред родителите си. Той ме погледна: — Казах ти, там във влака, че се опитвам да си спомня нещо, нещо за мастър Джеймс, и когато стигнахме Париж, си спомних. Веднъж, когато той излезе от кабинета си да прибере някакви книжа, видях на бюрото му едно писмо — беше си с плика и понеже марката много ми хареса, го погледнах по-отблизо. Идваше от Турция и беше много старо — може би това ме накара да погледна марката — всъщност някой си професор Бора го беше изпратил преди двайсет години, но този плик ме накара да помечтая един ден и аз да имам огромно бюро и да получавам писма от цял свят. Името Бора ми направи впечатление, дори и тогава — звучеше толкова екзотично. Не отворих плика да прочета писмото, разбира се — добави припряно Барли. — Не бих направил подобно нещо.
— Разбира се, че не — леко изсумтя баща ми, но ми се стори, че в очите му просветна обич.
— Е, когато слизахме от влака в Париж, видях на перона един старец, предполагам мюсюлманин, с тъмночервена шапка с дълъг пискюл и дълга роба като османски паша, и тогава се сетих за онова писмо. После изведнъж си припомних и разказа на баща ти — той мрачно ме изгледа — и отидох на телефона. Разбрах, че мастър Джеймс явно продължава да го търси.
— А аз къде бях? — ревниво попитах.
— В тоалетната, предполагам. Момичетата все пред огледалото висите. — Сигурно щеше да ми прати целувка, ако не бяха всички останали. — Мастър Джеймс звучеше ядосан по телефона, но когато му казах какво става, той отговори, че мога да разчитам на благоволението му за вечни времена. — Устните на Барли потрепнаха. — Не посмях да го питам какво възнамерява да прави, но сега вече знам.
— Да, всички знаем — тъжно откликна баща ми. — Явно е направил същата сметка по старата книга и се е досетил, че са минали точно шестнайсет години от последното посещение на Дракула в „Сен Матийо“. Тогава несъмнено е разбрал къде отивам. Всъщност, когато е бил в нишата с редките книги на библиотеката, вероятно е проверявал мен — в Оксфорд той неведнъж ме преследваше да му кажа какво става, угрижен за здравето и духа ми. Не исках да го въвличам в тази работа, защото знаех колко е опасна.
Хелън кимна.