Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Коминът беше доста пострадал и стаята бавно се изпълваше с дим.
— Вярно — призна Бочълайн. — Макар че, длъжен съм да изтъкна с неохота, той се опита да ви убие.
— Няма причина за притеснения — отвърна малазанецът. — Не ми създаде особени неудобства.
— И което намирам за най-смайващо, във вашата магия нямаше и следа от хаотична отрова, Бързи Бен. Можете да си представите изобилието от въпроси, които бих искал да задам.
От коридора се чу стон.
— И признавам — продължи Бочълайн, — че любопитството е най-досадната ми черта и често пъти води до непростителна жестокост към онзи, когото разпитвам, особено ако той не се окаже толкова разговорлив, колкото бих искал. Значи шест-седем лабиринта…
— Шест.
— Шест лабиринта — всички наведнъж — твърдението, че усилието ви е създало малко неудобство, леко ми прилича на самохвалство. Следователно, за да заключа, вие сте, нека да се изразим грубо: изразходен.
— Давате ми да разбера, че гостоприемното ми посрещане е към края си — отвърна Бързия Бен, въздъхна и остави бокала.
— Не непременно. Трябва само да ми кажете всичко и можем да продължим в този изискан стил.
— Боя се, че няма да е възможно — отвърна малазанецът. — Все пак искам да ви уведомя, че съществото, отравящо лабиринтите, е Сакатият бог. Ще ви се наложи да помислите как да го… попритиснете. Много по-скоро, отколкото си мислите.
— Благодаря ви. Няма да отрека, че съм впечатлен от владеенето на шест лабиринта, Бързи Бен. Длъжен съм обаче да отбележа, че може би трябваше да задържите поне половината от онова, което владеете. — Мъжът понечи да стане.
— Но, Бочълайн, аз го направих — отвърна чародеят.
Съдбата на дивана и на мъжа на него, когато силата ги удари, не беше по-добра от тази на стената и на Корбал Броуч преди малко.
Бързия Бен срещна Емансипор Рийзи в опушения коридор, водещ към входа на имението. Слугата беше увил с парцал долната половина на лицето си и влажните му очи примижаха към магьосника.
— Господарите ти имат нужда от грижи, Емансипор.
— Живи ли са?
— Разбира се. Макар че вдишването на пушек…
Слугата го подмина и излая зад него:
— Какво ви става на всички?
— В смисъл?
Емансипор се обърна.
— Не е ли ясно? Когато плеснеш една оса, после използваш петата си, нали? Иначе може да те ужили!
— Да не би да ме подтикваш да убия господарите ти?
— Всички сте прокълнати от Гуглата идиоти, това сте! Я почисти това, Манси! Я изтъркай онова! Я зарови ей това в градината! Пълни сандъците — трябва да тръгваме! Това ми е проклятието — никой не ги убива! Мислите, че ми харесва работата, а? Идиоти! Мислите, че…
Старецът още ревеше, когато Бързия Бен излезе навън.
Таламандас го чакаше на прага.
— Знаеш ли, той е прав…
— Млък! — сопна се магьосникът.
В двора немрящите стражи се бяха прекатурили от пътеката на стената и се бяха проснали по плочите, но полека-лека започваха да се размърдват. Крака и ръце се гърчеха и размахваха. „Като буболечки, паднали на гръб. Я да се махаме оттук. Защото вече наистина съм изразходен.“
— За малко щях да отида до оная стена дето я събори, знаеш ли.
— Щеше да е много лошо — отвърна Бързия Бен. — Качвай се на борда. Напускаме.
— Най-после малко благоразумие.
Бочълайн отвори очи. Отгоре го гледаше Емансипор.
— В градината сме, господарю — рече слугата. — Извлякох ви с Корбал Броуч навън. И огъня загасих. Сега трябва да отворя всички прозорци…
— Много добре, Емансипор — простена сивобрадият некромант. — Емансипор! — Слугата беше понечил да тръгне.
— Господарю?
— Признавам… донякъде съм… объркан. Дали нямаме някакъв хроничен… недостатък, Емансипор?
— Сър?
— Подценява… о, все едно, Емансипор. Хайде, върши си работата.
— Да, господарю.
— А, освен това си спечели бонус за усилията… Какво би поискал?
Слугата го зяпна, след това поклати глава.
— Всичко е наред, господарю. То си ми е в задълженията. Отивам да си ги свърша.
Некромантът надигна глава и изгледа стареца, забързан към къщата.
— Колко скромен човек — изпъшка той. Огледа разнебитеното си тяло и съсипаните си дрехи и въздъхна. — Чудно, какво ли е останало в гардероба ми?
Доколкото можеше да си спомни — а и предвид скорошните обстоятелства — не беше много.
Загърнат отново в сянка, Бързия Бен закрачи по осеяната със срутена зидария улица. Повечето пожари или бяха загаснали сами, или ги бяха потушили и по никоя от оцелелите сгради не се виждаше светлина през широко зейналите прозорци. Звездите бяха овладели нощното небе, въпреки че мракът властваше над града.