Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Ще да го обесят в касабата! — викаха малките деца, когато преминувахме през селото.
— Днес имаме събота, а утре е свята неделя; довечера ще да запаля две-три свещи и ще се моля богу, дано да вразуми агите да те обесят по-скоро — каза един от православните братя, който по мазната си физиономия приличаше да е от чорбаджийска пасмина.
По пътя за Троян преминахме през няколко български колиби. На всяко селско дюгенче се спирахме на почивка. Турците заставляваха насилствено дюгенджията да ми даде безплатно вино и ракия. Тяхната цел беше да ме напият, за да изказвам. В тоя случай предателят Петко се приближаваше до мене и започваше да ме кани да му ударим по една бистра или по един „червен вятър“. Малко по малко благодарение на сладкия язик ние станахме тесни приятели с турците. Хасан Пехливан, който искаше да ме коли от вечерта, сам със своята бабаитска ръка ми правеше цигари.
— Хич от такъв човек става ли комита? — говореше той. — Ако всички комити бяха като него, то аз съм първият, който ще да се побратимя с тях; добре, че не стана някой сакатлък в Балкана.
Влязохме в троянските лозя, които, са на пътя. Научен на свирепия балкански климат, аз се почудих, като видях, че черешите са узрели вече. В което лозе имаше най-добри червени череши, там се отбиваха моите добри водачи, като в свое бащино притежание, а Петко предателят, който подражаваше на душевното разположение на агите, въздрасваше по дървото на черешата като дива котка, за да навежда клоните. Българското имущество по това време беше в разположение на всяка краста, която носеше на главата си гъжва. Скоро захванахме да срещаме по пътя троянски жители, мъже и жени, с кошници, които отиваха за череши. Ако тия сполучеха да ни съгледат отдалеч, отделяха се из друг път или тръгваха направо из лозята, само да не се срещнат с ненавистния за тях конвой, състоящ от тържествующи „поганци“ и вързан християнин. Ако срещата станеше ненадейно в някой завой, то срещнатите преминуваха покрай нас с наведени глави, като че тия самите да бяха виновни. Случваше се да срещнем и такива дързостнн мъже, които отдалеч още се отбиваха настрана от пътя с увиснатл надолу ръце и след като даваха ниско темане чак до земята, казваха:
— Хайде на добър час, алар! Машалла, хванали сте комитата.
— Виждаш ли, пезевенк? Ако ти отърва, и ти стани комита — отговаряха агите на разтреперания рая.
Вижда се работата, че агите са възхитиха и окуражиха от благоговението на троянските жители, които срещахме почти на всяка стъпка. По тая причина тия ме накараха да запея песен комитаджийска, от най-баша. Аз се покорих след ничтожно съпротивление. Когато викнах да запея, два пищова от страна на агите изгърмяха на въздуха и едно гел кефим гел се изтръгна от косматите гърди на Пехливана. Находящите се из лозята и така уплашени троянчени вирнаха глави. Тия не можаха да си обяснят турска сватба ли върви из лозята, или комита се кара.
— Язък! Защо не взехме от селото някой гайдарджия или тъпанарин — каза Мустан чауш, който така също тържествуваше.119
По собствено желание на агите аз трябваше да туря на главата си една китка от всякакви горски цветя, които тия набраха покрай пътя. Пробиха ми бунтовническия калпак с нож и там втикнаха китката, която стърчеше на главата ми като метла.
— Това го правим, за да те харесат троянските хубави моми — говореха тия.
С тая китка аз влязох в Троян и отидох чак до конака. Троянчани и до днес говорят, като се заприказват за комитаджийските времена, за оня комита, който влязъл в селото им с китка цвете на главата в ония тежки времена, когато съдбата на тяхното село висеше на конец, и когото тия наричат китката. Така или инак, но аз повтарям да кажа втори път, че в продължение на това време не чух от устата на турците ни една груба дума, като че тия да не бяха башибозуци, но мои приятели. Наближихме вече до Троян. Най-замечателното здание в тоя град по онова време, българското училище, измазано с жълта краска, гордо и величествено стърчеше над останалите домове. Тоя идол на балканската цивилизация като да съставляваше ироническо противоречие с предателските наклонности на околните колибари, от които пострадаха толкова бунтовници. Видът на тоя паметник на българското бъдеще от един път подигна жлъчката на моите трима съпътници.
119
Всяко хващание на един комита съставляваше тържество за късогледите турци. Когато хванаха малко по-после четирма другари от Ботевата чета: Сава Пенев, Н. Обретенов, Димитрото и Стоян, сам троянският каймакамин се беше разпоредил да се нареди конвоят по следующия ред, като тръгне за града: най-напред да вървят цигуларите цигани и два тъпана, после тях Н. Б. каймакаминът, вьзседнал на кон заедно със сина на башибозушкия бинбашия Хасанаа, 14–15 годишно читаче, с ятаган на кръста, два пъти по-голям от боя му, и със син сукнен чепкен, когото баща му от малки години още беше взел да възпитава как се хващат и колят комити. Подир тях идеха заптиите с кривнати към очите мустаки; сетне главата на Стояна, натъкната на кол и носена от един българин; тримата другари, вързани наопак ръцете; башибозуците, а най-подир вече различни любители, повечето цигани, които решават съдбата на хванатите. Тържеството минува през главната улица, а българите от дюгените стават на крака и вземат темане от земята. Азите от конака са длъжни още с турена на гърдите ръка да казват усмихнато: „Честито, ефендим!“ Със същото тържество влезе в Троян и Каблешков с другарите си.