Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Ти трябва да ме водиш — казва тя и двете излизат.
Домът на Ракъм отново сякаш е опустял — прилича не толкова на дом, колкото на притихнал магазин, който предлага часовници, огледала, лампи, картини и дузина различни видове тапети. Детската стая е скрита чак зад чупката на етажа, и докато вървят натам, Софи и Шугър минават покрай няколко затворени врати.
— Това е стаята, където татко се затваря, за да мисли — пояснява шепнешком Софи, без да я попита.
— А следващата?
— Не знам, госпожице.
— Ами първата врата?
— Там живее мама.
Детската стая има по-окуражаващ вид — поне в сравнение със спалнята на Софи. Тя е доста просторна, с голям прозорец, край стените са подредени различни шкафове и скринове, има писалище и дори играчки — така погледнато, доста повече играчки, отколкото Шугър някога е притежавала. Виждат се боядисани дървени фигурки на животни — очевидно за Ноевия ковчег, макар самия ковчег да не се забелязва наоколо; има и грубо скована, но доста голяма кукленска къща, в която има дори кукленски мебели. В далечния ъгъл е поставено люлеещо се конче с плетено „седло“, виждат се и пъстри плетени панери, пълни с всевъзможни дреболии, които трудно могат да се различат от разстояние. Ето и тъмнозелената дъска за писане, все още неосквернена от тебешира, купена специално за този нов етап от живота на Софи Ракъм.
— А къде е куклата ти?
Софи отваря един скрин и измъква оттам отпуснатата фигурка на една парцалена кукла с тъмна коса — ухилено тъмнокожо момченце, на чиято памучна блуза е избродирана думата „Туайнингс“. Куклата е удивително грозна, но Софи я държи нежно и малко тъжно, сякаш си признава, че парцалената играчка е не чак толкова жива, колкото тя би искала да бъде.
— Дядо ми я подари — обяснява тя. — Той трябва да седи върху един слон, но слонът беше пълен с чай, а чаят още не е свършил.
Шугър обмисля сведенията в продължение на една-две секунди, после минава към друг въпрос.
— А защо го държиш в скрина? — пита тя. — Не искаш ли да го слагаш при себе си, когато си лягаш да спиш?
— Бавачката казва, че не бива да внасям вмирисаната стара кукла в хубавата си чиста спалня, госпожице — казва Софи стоически, но с едва доловима нотка на скръб. — А пък когато е тук, казва, че не й е приятно да гледа черното му лице.
Това е шансът, който Шугър е чакала, за да възстанови позициите си.
— Но в скрина сигурно е много мрачно и скучно — възразява тя. — Той сигурно се чувства самотен!
Очите на Софи са станали още по-големи от обикновено; тя е почти готова да й се довери.
— Не знам, госпожице.
Шугър отново коленичи пред нея, под предлог, че иска да огледа по-добре куклата, но всъщност за да може Софи да види по-отблизо лицето й.
— Ще намерим какво да прибираме в този скрин — казва тя и помага на Софи да прибере провисналите крака на куклата в свитата си ръка. — А ще ми кажеш ли как се казва той?
Отново труден въпрос.
— Не знам, госпожице. Дядо не ми каза.
— А ти как го наричаш?
— Не го наричам по име, госпожице — Шугър прехапва устни, за да не предположи детето, че такова невъзпитано отношение към парцаленото същество налага някакво наказание.
— Струва ми се, че трябва да му дадем име — заявява Шугър. — Някое хубаво английско име. И от днес нататък той ще може да се пренесе в твоята стая.
Съмненията измъчват Софи в продължение на още няколко секунди, но когато необикновената нова гувернантка кимва окуражаващо с глава, тя си поема дълбоко дъх и възкликва:
— Благодаря ви, госпожице!
Когато е щастлива, дори не е толкова грозновата.
Само на няколко улици оттук, докато Софи запознава постепенно госпожица Шугър с чудесата на детската стая, Емелин Фокс седи на стълбите в собствената си къща, на половин път към горната площадка — почива си, за да може да продължи. Доста нещо свърши днес за жена, която още не се е възстановила напълно, затова сега изпитва истинско блаженство просто да си седи така, опряла глава в покритото с килим стъпало, и да диша.
Дали от гърлото й не излиза все още леко хриптене? Може би — нещо едва доловимо. Но тя със сигурност се е изтръгнала от ноктите на… Знаете какво, както се изразява госпожа Ракъм. Тя едновременно се дразни и наслаждава на болката в уморените си крака, на твърдия ръб на стъпалото, който се забива в гърба й, на силното пулсиране на вените по слепоочията си. Позволено й е да ползва още известно време това тяло, този скромен съд от кости и жили, и тя се моли Богу да оползотвори това време добре.