Щиглецът
- Автор: Тарт Дона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-152-8
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Щиглецът». Краткое содержание книги:
Вярата в красивото и една нежна, самотна любов срещу свят, изпълнен с предателства, дрога, измами и убийства.
— Да вървим? — Борис видимо се наежи. — Къде да вървим?
— Ела с мен, ще видиш.
— Искам да си седя тук.
— Борис…
Той се облегна.
— Остави, Потър — каза той, вдигайки ръце нагоре. — Просто се отпусни.
— Борис! — погледнах към тълпата в бара, като че ли очаквах масови прояви на възмущение, после отново към него. — Дойде ми до гуша да седя тук! Вися тук от часове.
— Но… — поде той раздразнено, — нали си освободих цялата вечер за теб! Имах разни неща за вършене! И ти си тръгваш?
— Да! И ти идваш с мен. Защото… — аз разперих ръце — трябва да видиш изненадата!
— Изненада ли? — той хвърли на масата салфетката си, смачкана на топка. — Каква изненада?
— Ще разбереш. — Какво му ставаше? Нима бе забравил как да се забавлява? — Хайде, да се махаме оттук.
— Защо? Сега?
— Просто така! — заведението бе изпълнено с дълбокия тътен на разговорите; никога през живота си не се бях чувствал толкова уверен в себе си, толкова доволен от собствената си съобразителност.
— Хайде, допивай!
— Наистина ли трябва да правим това?
— Ще се радваш, че сме го направили, обещавам ти. Хайде! — казах, пресягайки се, хванах го за рамото и го разтърсих — поне според мен — съвсем приятелски. — Искам да кажа, няма шега, нямаш представа колко хубава е изненадата.
Той се облегна назад със скръстени ръце и ме изгледа подозрително.
— Струва ми се, че ми се сърдиш.
— Борис, какво, по дяволите… — бях толкова пиян, че залитнах, докато се изправях, и ми се наложи да се задържа, хващайки се за масата. — Хайде да не спорим. Да вървим.
— Мисля, че ще бъде грешка да отида където и да било с теб.
— Така ли? — погледнах го, притваряйки леко едното си око. — Идваш ли или не?
Борис ме изгледа невъзмутимо. После стисна с пръсти носа си между очите и каза:
— Не искаш да ми кажеш къде отиваме.
— Така е.
— Имаш ли нещо против шофьорът ми да ни закара?
— Шофьорът ти?
— Да. Чака на две-три преки оттук.
— Мамка му — отклоних поглед и се разсмях. — Имаш шофьор?
— Значи нямаш нищо против да отидем с него?
— Защо да имам нещо против? — казах след кратка пауза. Колкото и пиян да бях, поведението му ме стъписа: той ме гледаше с някакво странно, пресметливо, лишено от емоция изражение, което не бях виждал преди.
Борис допи остатъка от водката си и стана.
— Много добре — каза той, прехвърляйки с пръсти незапалена цигара. Да приключваме тогава с тази глупост.
vi.
Борис беше изостанал толкова много, когато аз вече отключвах входната врата в къщата на Хоуби, че сякаш се опасяваше да не би ключът ми в ключалката да предизвика масивна експлозия. Шофьорът му беше паркирал на втора линия, обвивайки демонстративно колата в облак дим от ауспуха. Вътре разговорът между Борис и шофьора се водеше на украински: не бях успял да разбера нищо, въпреки двата семестъра, през които бях изучавал разговорен руски.
— Влез — казах, едва успявайки да потисна усмивката си. Какво мислеше този идиот, че ще го нападна, отвлека или нещо подобно? Но той стоеше все още на улицата, пъхнал юмруци в джобовете на палтото си, и се озърташе назад, към шофьора, чието име беше Генка или Гюри, или Георгий, или нещо, да му се не види, което бях забравил.
— Какво става? — попитах аз. Ако не бях толкова пиян, параноята му можеше и да ме подразни, но сега само ми се струваше забавна.
— Я ми кажи пак, защо трябваше да идваме тук? — попита той, оставайки на доста голямо разстояние от мен.
— Ще видиш.
— И ти живееш тук, горе? — попита той с подозрение, надничайки в антрето. — Това ли е домът ти?
Явно бях вдигнал повече шум, отколкото възнамерявах, отваряйки вратата.
— Тио? — подвикна Хоуби откъм задната част на къщата. — Ти ли си?
— Да — той беше облечен за вечеря, с костюм и вратовръзка — да му се не види, казах си, да не би да има гости? И внезапно осъзнах, че е едва време за вечеря, макар да имах чувството, че е три сутринта.
Борис пристъпи предпазливо зад мен, с ръце в джобовете на палтото си, оставяйки вратата широко отворена зад себе си, оглеждайки големите базалтови урни и полилея.
— Хоуби — казах аз — той беше излязъл в антрето и стоеше, повдигнал вежди, а госпожа ДеФрийс докрета тревожно зад него. — Здрасти, Хоуби, нали помниш, разказвал съм ти за…