Друговремец

Отвори уста, но успя само да изстене. Притисна ръка към ребрата си и видях кръвта по нея – вътрешни контузии. Явно конят беше паднал върху него.

Вероятно щеше да умре от раните си, но не можех да разчитам на това.

Камата в дясната ми ръка беше скрита под наметалото. Пос­тавих лявата си ръка на челото му – точно както бях правила със стотици войници, докато ги успокоявах, преглеждах и подготвях за предстоящото. И те ме бяха гледали точно като това момче – с надежда и доверчивост.

Не можех да му прережа гърлото. Паднах на колене до него и внимателно извърнах главата му. Техниките на Рупърт за бърза смърт включваха съпротивлението на жертвата. Но нямаше съпротивление, когато притиснах главата му надолу и забих камата в основата на черепа.

Оставих го да лежи по лице в снега и се върнах при останалите.

След като натоварихме обемистия си багаж под одеялата на една от пейките под палубата на „Кристабел“, с Мърто се качихме и огледахме кипящия небосвод.

– Изглежда, вятърът е силен и стабилен – рекох с надежда, вдигнала наплюнчен пръст.

Мърто мрачно огледа черните облаци, тегнещи над пристанището, а снегът от тях се топеше в студените вълни.

– Е... Да се надяваме, че няма да ни люлее много. Ако ли не, може да стигнем до другата страна с труп.

Половин час по-късно, когато вече се носехме по вълнистата шир на Английския канал, разбрах какво е имал предвид.

– Морска болест? – попитах невярващо. – Шотландците нямат морска болест!

Мърто се подразни.

– Еми тогава може да е червенокос африканец. Знам само, че е позеленял като гнила риба и си повръща червата. Ще слезеш ли да ми помогнеш да го спрем, за да не се наниже на собствените си ребра, докато се напъва?

– По дяволите! – рекох, когато малко след това висяхме до перилата и си почивахме от случващото се долу. – Ако е знаел, че има морска болест, защо, за Бога, настоя за кораб?

Мърто ме изгледа немигащо.

– Защото чудесно знае, че в това му положение доникъде няма да стигнем по суша и не иска да оставаме в Елдридж, защото се бои, че ще навлече гнева на англичаните върху Макранох.

– Значи ще се самоубие тихо и кротко в морето – рекох с горчивина.

– Да. Смята, че така ще убие само себе си и няма да повлече другиго. Щедро момче. Но нищо общо с тихо и кротко – добави той и тръгна да слиза под палубата, чувайки стоновете отдолу.

– Поздравления – рекох на Джейми час-два по-късно, като приглаждах потни кичури от челото си. – Мисля, че ще влезеш в медицинската история като единственият човек, умрял от морска болест.

– А, чудесно – измърмори той, заровил лице в съсипаните възглавници и одеяла, – не ми се ще да мисля, че ще си отида за нищо. – Внезапно се надигна на една страна. – Божичко, пак се започва.