Свидетелят от влака

Жената кимна и понечи да се отдалечи, но изведнъж вдигна глава от телефона и сбърчи нос.

— Какво? — попита тя с онзи равен, висок и стряскащ глас, заради който американците са толкова обичани навсякъде по света.

— Пироги. Като понички, но полски.

— Не предлагаме такива. Ако искате, има кексчета с канела.

Мислех да се впусна в разсъждения за историята на полската общност в Чикаго и по-конкретно за мястото на пирогите в нея, когато мобилният телефон на келнерката иззвъня с мелодията от сериала „Санфорд и син“. Тя засия, сякаш чуваше гукането на бебето си, но в следващия миг се сети, че е на смяна и — което беше още по-лошо — че й се налага да се занимава с мен.

— Вижте, господине, имам работа. Искате ли нещо друго?

В този миг в полезрението ми се появи Хюбърт Ръсел. С торбести джинси, червени маратонки и раница с множество ципове на гърба той се вписваше идеално в клиентелата на „Филтър“ и в кварталната общност.

— Моят приятел зад вас може би желае нещо?

Сервитьорката завъртя очи нагоре и отвори със замах все още пеещия телефон.

— Ще ти звънна след малко! — изрева тя и затвори, без да дочака отговор. След това прие поръчката на Хюбърт за черен руски чай и изчезна.

— Какво сте й казали, че е толкова сърдита? — попита Хюбърт, като се настани на стола срещу мен и свали червената си скиорска шапка. Гъстата му черна коса беше вързана на малка конска опашчица на тила.

— Нищо. Как я караш?

— Добре — каза той, докато вадеше лаптопа си. Беше страховита машина и не бих се учудил, ако работеше с ядрено гориво. Забелязах, че Хюбърт седи извит на една страна, а главата му е някак сгушена между раменете. Явно имаше проблем. В този момент светлината през прозореца се смени и видях какъв е проблемът.

— Какво ти е на лицето?

Той стисна гневно челюсти. Извърна се към мен и примигна с едно око. Другото беше затворено от огромен ток и това беше добрата новина. От подутия му горен клепач започваше назъбен шев и продължаваше нагоре по челото. Шев имаше и по левия ъгъл на долната му устна; при това положение много бих се учудил, ако всичките му зъби си бяха на мястото.

— С юмруци ли те биха, или и с нещо друго? — попитах аз.

— Не ми се сърдете, мистър Кели, но не желая да засягаме тази тема.

Знаех много добре какво желае Хюбърт. И защо. Или поне ми се струваше, че знам.

— Стига, Хюбърт! Появяваш ми се насреща с подуто око, целият в шевове и очакваш да не те питам нищо?! Не става така тая работа. Човек трябва да се грижи за приятелите си. Както и приятелите му за него.

— Може пък да нямам нужда от грижи.

— А, така ли? Сам ще се оправиш с камиона, дето се е блъснал в лицето ти?

Хюбърт се опита да се усмихне, но от усилието още повече го заболя.

— Позволи ми да ти задам един въпрос — продължих аз. — Целия си живот ли смяташ да прекараш така?