Хищническо злато [bg]

Може би Том е прав, помисли си тя и се затътри около двигателите, като се опитваше да остане невидима. Може би Анкъридж наистина беше цивилизован и мирен град. Може би любимият ѝ щеше да намери щастието си тук. Възможно беше дори градът да преживее пътуването до Америка. Том щеше да остане на борда му като уредник на музея на Фрея Расмусен и да учи дивашките племена за порядките в света, който предшествениците им бяха създали. Той можеше да задържи „Джени“ като своя лична небесна яхта, с която в почивните си дни да търси Стара технология в обитаваните от призраци пустини…

Тогава той няма да има нужда от теб, нали? — попита един заядлив глас в главата ѝ. — Какво ще правиш без него?

Хестър се опита да си представи живота си без Том, но не можа. Знаеше, че тази приказка няма да продължи вечно, но сега, когато ѝ се виждаше краят, ѝ идеше да изкрещи: Не, не! Искам още! Искам да бъда щастлива поне още една година. Или пък може би две…

Избърса сълзите, които пълнеха окото ѝ, и забърза към кърмата. Отнякъде подухваше студен въздух. Ритъмът на странните двигатели заглъхна зад нея, заменен от постоянно съскане, което ставаше все по-силно, докато наближаваше задната част на града. След още няколко минути излезе на закрит метален мост, който прекосяваше цялата ширина на града. В края му беше монтирана метална решетка като предпазен екран, през която Северното сияние се отразяваше в постоянно въртящото се задно колело на Анкъридж.

Хестър прекоси моста и притисна лице в студената решетка. Колелото беше полирано до блясък и в каскадата от отражения успя да види металните шипове, които падаха ли, падаха безкрайно покрай нея, за да се забиват в леда и да движат Анкъридж напред. От него хвърчеше студен дъжд от счупен лед, който потракваше върху решетката. Някои от парчетата бяха доста големи. На около метър-два от мястото ѝ част от решетката беше откъртена и се извиваше навътре всеки път, в който нещо я удареше, като по този начин отваряше пролука, през която влизаха киша и малки ледени късове.