Градът на крадците [bg]

Коля куцукаше до мен — краката му бяха също толкова изтормозени, колкото и моите, — но на лунната светлина изглеждаше все така безгрижен, сякаш не го измъчваха никакви неприятни мисли. Може би в съзнанието му беше по-спокойно, защото беше реагирал смело, със сила и решителност, докато аз се бях свивал на тъмното стълбище в очакване някой да ме спаси.

— Виж, трябва да… искам да ти кажа, че съжалявам. Избягах и съжалявам за това. Ти ми спаси живота.

— Нали аз ти казах да бягаш.

— Да, но… трябваше да се върна. Аз имах нож.

— Имаше нож, да — каза Коля и се засмя. — Все едно щеше да ти помогне. Трябваше да се видиш как го размахваше срещу него. Ха, като Давид и Голиат. Онзи беше готов да те изяде жив.

— Аз те изоставих. Мислех си, че ще те убият.

— Е, те също си мислеха така. Но нали ти казах, че имам бързи юмруци?

Той изстреля няколко прави във въздуха пред себе си, като ръмжеше подобно на боксьор: „Хъ! Хъ!“

— Аз не съм страхливец. Знам, че приличах на такъв, но не съм.

— Слушай, Лев — каза ми той, като отпусна ръка на раменете ми и ме принуди да вървя с неговите големи крачки. — Ти не искаше да се качваш в онзи апартамент. Аз бях селският глупак, който настоя да го направим. Така че не ми дължиш извинение. И не смятам, че си страхливец. Всеки щеше да избяга, ако имаше капка здрав разум в главата си.

— Ти не избяга.

— Quod eram demonstrandum — заключи той, доволен от елементарния си латински.

Вече се чувствах малко по-добре. Коля наистина ми беше казал да бягам. А великанът щеше да пробие дупка в главата ми също толкова лесно, колкото някое дете пробива с пръст коричката на черешовия кекс. Може и да не се бях проявил като герой, но все пак не бях предал нацията.

— Наистина беше страхотен удар.

— Поне известно време няма да може да яде деца.

Коля се ухили на шегата си, но усмивката му бързо избледня. Думите му ни накараха да си припомним бледото месо и найлоните, по които капеше кръв. Живеехме в град, в който по улиците обикаляха истински вещици като Баба Яга и нейните сестри, отвличаха деца и ги кълцаха на парчета.

Прозвуча дългият, самотен вой на сирена и скоро всички сирени й отговориха навсякъде от града.

— Фрицовете идват — каза Коля и двамата ускорихме крачка, като принуждавахме изтощените си тела да се движат по-бързо.

Чувахме снарядите, които се приземяваха някъде на юг, като далечни удари на тимпани — германците започваха редовната си нощна атака срещу великите военни заводи „Киров“, където се произвеждаха половината от руските танкове, самолетни двигатели и тежка артилерия. Повечето от мъжете, които работеха там, вече бяха на фронта, но мястото им до струговете и пресите беше заето от жени и заводите не спряха да работят и за миг, в пещите им продължаваха да горят въглища, комините от червени тухли продължаваха да бълват дим и производството не спря дори когато през покрива се сипеха бомби, дори когато се налагаше да изнасят убитите момичета от поточните линии, а студените им ръце продължаваха да стискат инструментите.