Игрите на Немезида [bg]

— Извинявай — каза тя. — Ние сме само двама души, които някога са се познавали. А в момента сме може би дори нещо по-малко.

— Ясно. Съжалявам.

— Не аз те поставих в това положение. Ти постави мен. Аз просто си работех по растенията.

— Знам. Не исках да ти създавам неудобства. Нито сега, нито преди.

— Нито преди ли? Преди, когато ме заряза?

— Не съм искал да стане така и не беше заради теб, нито…

Тя поклати рязко глава и направи физиономия.

— Не. Няма да го бъде. Алекс? Говорим за миналото. Това е тъкмо разговорът, който току-що казах, че няма да водим. Ясно?

— Ясно.

— Добре.

— Извинявай, ако съм бил… груб.

— Ще се оправя — каза тя.

Той вдигна пак ръка, същият жест, който бе направил, докато се приближаваше към нея, но този път с различен смисъл. Обърна се и се отдалечи. Унижението тегнеше в гърдите му. Копнежът да се обърне, да хвърли един последен поглед, за в случай, че тя го гледа, бе почти неустоим.

Той му устоя.

Тя беше права. Ето защо се бе появил на прага ѝ без предизвестие. Защото знаеше, че ако тя му откаже, ще трябва да уважи решението ѝ, а някъде в дълбините на ума си мислеше, че ако са един срещу друг, дишат един и същ въздух, ще ѝ е по-трудно да го отпрати. Може пък наистина да бе така. Може би това, което бе направил, само бе влошило нещата за нея.

Първият бар, до който стигна, се казваше „Лос компадрес“ и вътре миришеше на хмел и топено сирене. Младежът зад бара изглеждаше едва надхвърлил възрастта за пиене, жълтеникавата му кожа контрастираше с яркочервена коса и мустаци, които при добро желание биха могли да се нарекат мъжествени. Алекс се настани на един висок стол и си поръча уиски.