Смърт край Нил
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Дъскарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смърт край Нил». Краткое содержание книги:
Ала зоркият поглед на Еркюл Поаро сякаш бе уловил нещо нередно…
Само няколко дни по-късно, в топлия мрак на египетската нощ, Линет Дойл е простреляна в главата.
— Трябва да се запозная с мис ван Шойлер — каза сериозно мисиз Алертън.
Тим отново се усмихна.
— Ще се държи много студено с теб, мамо.
— Съвсем не. Ще подготвя почвата, като седна близо до нея и говоря възпитано и тихо (но проникновено) за всички титулувани приятели и роднини, за които си спомням. Небрежното споменаване на вторият и братовчед, дук Глазгоу, вероятно ще свърши работа.
— Колко си безсъвестна, мамо!
Събитията след вечеря дадоха интересен материал за изследователя на човешката душа.
Младият социалист (мистър Фергюсън, както предполагаха) се уедини в салона за пушене, пренебрегвайки с презрение пътниците, които се бяха събрали в панорамния салон на горната палуба.
Мис ван Шойлер навреме си осигури най-хубавото и уютно място, като се отправи решително към една маса, където седеше мисиз Отърбърн, и каза:
— Извинете, но съм сигурна, че си оставих тук плетката.
Вцепенен и хипнотизиран, тюрбанът сви знамена и мис ван Шойлер се разположи заедно със свитата си. Мисиз Отърбърн седна наблизо и се осмели да направи няколко забележки, които бяха посрещнати с такава ледена любезност, че скоро се отказа. Така мис ван Шойлер остана в царствено усамотение. Семействата Дойл и Алертън бяха заедно, доктор Беснер избра мълчаливия мистър Фенторп за събеседник, а Жаклин дьо Белфор седна сама с книга в ръка. Розали Отърбърн беше неспокойна. Мисиз Алертън я заговори един-два пъти, като се опита да я привлече в тяхната компания, но момичето отговаряше неприветливо.
Еркюл Поаро прекара вечерта, като изслуша разказа на мисиз Отърбърн за мисията й като писател.
Когато се прибираше в каютата си тази вечер, той се натъкна на Жаклин дьо Белфор. Тя се беше облегнала на парапета и когато обърна глава, той беше поразен от мъчителната скръб, изписана на лицето й. Сега нямаше нито безгрижие, нито злобно предизвикателство, нито буйно, мрачно тържество.
— Добър вечер, мадмоазел.
— Добър вечер, мосю Поаро. — Тя се поколеба и каза: — Учудихте ли се, когато ме видяхте тук?
— Не бях толкова учуден, колкото ми стана мъчно… много мъчно — отговори тъжно той.
— Станало ви е мъчно… за мен?
— Точно така. Опасен път избрахте, мадмоазел… Както ние тук на този кораб тръгнахме на пътешествие, така и вие тръгнахте на собственото си пътешествие… по бързей между стръмни скали, устремена към кой знае какви гибелни течения…
— Защо ми казвате това?
— Защото е истина… Обърнахте гръб на разума и избрахте пътя на риска. Съмнявам се дали ще можете да спрете, дори и да искате.
— Вярно е — изрече тя и отметна глава. — Човек трябва да следва звездата си където и да води тя.
— Но внимавайте, мадмоазел, това може да е злощастна звезда.
Тя се засмя и имитира папагалския вик на магаретарчетата:
— Тази злощастна звезда, сър. Тази звезда пада…
Поаро се унасяше в сън, когато го събудиха приглушени гласове. Чу Саймън Дойл да повтаря същите думи, които бе изрекъл, когато параходът напускаше Шелал.
— Всичко сега трябва да се реши…
„Да — каза си Еркюл Поаро. — Всичко сега трябва да се реши…“ Той не беше доволен.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Параходът пристигна рано на другата сутрин в Ез-Себуа.
Сияещата Корнелия Робсън с голяма широкопола шапка беше една от първите, които слязоха на брега. Корнелия не можеше да се държи студено с хората. Беше сърдечна и се отнасяше приятелски със себеподобните си.
Видът на Еркюл Поаро в бял костюм, розова риза, широка черна връзка и бял тропически шлем не я накара да потрепери, както сигурно би потреперала аристократичната мис ван Шойлер. Когато се озоваха на една алея със сфинксове, тя с готовност отговори на баналния му въпрос: „Спътничките ви няма ли да слязат да разгледат храма?“
— Виждате ли, леля Мари — това е мис ван Шойлер, — никога не става рано. Тя трябва много да внимава за здравето си. И, разбира се, пожела мис Бауърс, медицинската й сестра, да остане да я наглежда. Освен това според нея този не е от най-красивите храмове, но беше ужасно мила и каза, че няма нищо против аз да го разгледам.
— Била е много любезна — вметна сухо Поаро.
Наивната Корнелия се съгласи, без да подозира нищо.
— О, тя е толкова добра. Чудесно беше, че ме взе на тази екскурзия. Наистина съм много щастлива. Не можах да повярвам, когато предложи на мама да дойда с нея.
— Интересно ли ви е?
— О, прекрасно е! Видях Венеция, Падуа и Пиза — след това Кайро, само че леля Мари не беше много добре в Кайро и не можах да разгледам всичко, а сега сме на това възхитително пътешествие до Вади Халфа и обратно.