Малтийският сокол
- Автор: Хамет Дашиъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малтийският сокол». Краткое содержание книги:
Източник: http://knigoteka.com/book/65483
Бриджид О’Шонеси се наведе напред, както си седеше, и избухна в истеричен смях. Кайро се стресна и се усмихна. В усмивката му нямаше живот, но той я закрепи върху лицето си.
— Престани, Сам — ядосано изръмжа Том.
Спейд се засмя.
— Точно така беше. Ние…
— А спуканата глава и разкървавената уста? — презрително попита Дънди. — Откъде са се появили?
— Ами попитай него — предложи Спейд. — Може да се е порязал, като се е бръснал сутринта.
Кайро заговори бързо, преди да са го попитали, а мускулите на лицето му потръпваха от напрежението да задържи усмивката:
— Паднах. Намерението ни беше, като отворите вратата, да се престорим, че се боричкаме за пистолета, само че аз паднах. Препънах се в килима и паднах, като се преструвахме, че се бием.
— Врели-некипели — рече Дънди.
— Така беше, Дънди, ако щеш, вярвай — намеси се Спейд. — Важното е, че това е нашата версия и ще се придържаме към нея. Вестниците ще я отпечатат — независимо дали вярваш — и не се знае на кое ще се смеят повече хората и кой ще се смее последен. Е, как смяташ да постъпиш? Не е забранено да будалкаш ченгета. Нямаш за какво да се заядеш с който и да е от нас. Всичко, което ти разказахме, влизаше в шегата. Е, какво смяташ да правиш?
Дънди му обърна гръб и сграбчи Кайро за раменете.
— Няма да ми се измъкнеш така лесно — изръмжа той и раздруса левантинеца. — Щом си викал за помощ, сега ще ти помагаме.
— Не, сър — запелтечи Кайро. — Само се пошегувахме. Той ни каза, че сте му приятели и разбирате от шега.
Спейд се изсмя. Дънди грубо извъртя Кайро, като този път го държеше за китката.
— Ще дойдеш с мен въпреки това — за притежаване на огнестрелно оръжие. А вие двамата ще го придружите, за да видим кой ще се смее последен.
Разтревожените очи на Кайро се стрелнаха встрани и се спряха върху лицето на Спейд.
— Не ставай глупак, Дънди — рече частният детектив. — Пищовът влизаше в номера. От моите е. — Той се засмя. — Жалко, че калибърът му е само трийсет и две, иначе сигурно щеше да откриеш, че с него са били застреляни Тързби и Майлс.
Дънди пусна Кайро, завъртя се на тока на обувката си и фрасна с десния си юмрук Спейд по брадичката. Бриджид О’Шонеси изпищя.
Усмивката на Спейд угасна в момента на удара, но веднага след това се появи отново, този път придружена от някаква замечтаност. Леко отстъпи назад, за да застане по-здраво на крака, а полегатите му месести рамене се размърдаха под сакото. Преди още да за махне, Том Полхос се вклини между двамата, с лице към Спейд, препречи му пътя с варелоподобното си шкембе и го сграбчи за ръцете.
— За бога, недей!
Спейд остана неподвижен известно време, после мускулите му се отпуснаха.
— В такъв случай веднага го разкарай оттук! Усмивката се бе стопила и сега лицето му бе навъсено и бледо.
Все така хванал ръцете на Спейд, Том извърна глава и погледна Дънди през рамо. Малките му очи бяха изпълнени с укор.
Лейтенантът стискаше юмруци, здраво стъпил на леко разкрачените си крака, а опърничавият израз на лицето му бе претърпял изменение в резултат на ивиците бяло, което се показваше между зелените ириси и горните клепачи.
— Вземи им имената и адресите — нареди той. Том хвърли поглед към Кайро, който побърза да каже:
— Джоуел Кайро, хотел „Белведере“.
Спейд се обади, преди Том да успее да попита момичето:
— Винаги можете да се свържете с мис О’Шонеси чрез мен.
Том погледна Дънди. Лейтенантът изръмжа:
— Вземи й адреса!
— Адресът й е моята кантора — рече Спейд.
Дънди направи крачка напред и застана пред момичето.
— Къде живеете? Спейд се обърна към Том:
— Веднага го разкарай! Писна ми от него!
Том се вгледа в очите на Спейд — пронизващи и блестящи — и промърмори:
— Спокойно, Сам. — Закопча палтото си и се обърна към Дънди с престорено небрежен тон: — Хайде, нали свършихме?
И се запъти към вратата.
Злобно озъбеният Дънди не можа да прикрие колебанието си.
Неочаквано и Кайро се насочи към вратата.
— Аз също си тръгвам, ако мистър Спейд бъде така любезен да ми подаде шапката и палтото.
— Защо се разбързахте? — попита Спейд.
— Уж всичко беше на шега, а ви е страх да останете насаме с тях — сърдито се обади Дънди.
— Ни най-малко — отвърна левантинецът неспокойно, без да гледа никого. — Само, че стана късно и… трябва да си ходя. Ще си тръгна с вас, ако нямате нищо против.