Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
След като първо се убеди, че Бланш спи в кошницата си, Карес застана до леглото, хапейки нервно долната си устна, докато Доминик й помагаше да се съблече. Тя се извърна несръчно с гръб към жената, боейки се да не се види белегът, който я бе белязал като престъпница. Мисълта, че Люсиен може всеки миг да влезе през затворената в момента врата като неин съпруг, я караше да потреперва под наплива на безброй чувства, между които и страхът от неговото евентуално отвращение при вида на алената лилия, дамгосана на рамото й. В своята ранна младост тя бе познавала малко мъже, но все пак не мисълта за физическото съприкосновение с Люсиен я разтърсваше, а по-скоро това, че не може повече да крие тайната на своя позор от неговия поглед.
Поемайки дрехата, напръскана от Доминик със студена благоуханна вода с аромат на лилии, тя помаха с ръка, сякаш за да се разхлади, предпазвайки се от възможността жената да се приближи достатъчно, за да открие нейната тайна. Бързо напръска голото място с ароматизирана пудра от един стъклен съд, преди прислужващата й жена да вземе нощницата. Карес стоеше смълчана и трепереща, с гръб, скрит за погледа на Доминик, докато тя й обличаше нощницата. След като срамът й бе прикрит, тя седна пред тоалетната масичка в бяло и златно, която Люсиен бе наредил да донесат за нея, за да може жената да среше косата й.
Докато Доминик разресваше нейните дълги пепеляворуси коси с внимателни, успокояващи движения, Карес си припомни, че тя е работила за Сен Амант от години. Тя сигурно бе познавала първата мадам Сен Амант. Така и не разбра никога каква дяволска прищявка на съдбата я е накарала да попита за нея. По-късно тя само можеше да си спомня колко й се е искало след това да не се е поинтересувала.
— Доминик, ти… ти познаваше ли първата мадам Сен Амант? — Карес леко заекна, поглеждайки в огледалото неясния от светлината на свещите образ на странната жена, която разресваше косата й с умели движения.
— Да — отговори тя, без да среща погледа на Карес.
— Как изглеждаше тя? — настоя Карес.
— Майката на м’сю Люсиен бе тъжна, но въпреки това красива жена — отвърна тихо Доминик.
— Не, имам предвид първата жена на мосю Люсиен — я поправи Карес.
— Знаете ли за нея? — попита Доминик сепнато, срещайки за пръв път очите й в огледалото.
— Да, но се чудех как точно е изглеждала — обясни Карес и леко се изчерви. — Тук няма нейни портрети.
— Тук не, мадам, но в Сан Рьогре има един — отговори Доминик предпазливо.
— Как се казваше тя? — отново се заинтересува Карес, убедена, че трябва да научи нещо за тази жена, която така й се изплъзваше.
— Аурора, мадам — отвърна Доминик, очевидно бореща се с нещо, което я измъчваше.
Изведнъж Карес бе осенена от проблясък на интуицията си, от едно откритие, толкова ужасяващо, че тя потръпна. Трябваше да попита, трябваше да узнае!
— Коя бе жената, за която ме помислихте през първия ден, когато се срещнахме, Доминик? Жената, за която си помислихте, че е възкръснала…
Възрастната жена, която гледаше в огледалото с очи, изпълнени с тъга и нещо много близко до разкаяние, прошепна:
— Умолявам ви, не ми задавайте този въпрос, мадам.
— Трябва да знам — отговори Карес, а лицето й бе пребледняло като розите във вазата на масичката. — Кажи ми, Доминик.
— Аурора Сен Амант. — В гласа й имаше тъга, но и облекчение, че ужасните думи вече са казани.
— Разбирам — отговори Карес, а в стомаха й се настани онова студено, замайващо усещане, подхранено от факта, че най-лошите й предчувствия се оправдаха.
Това до голяма степен обясняваше защо Люсиен, на който не липсваше избор от жени, я бе забелязал през оня първи ден на доковете, както и защо бе дошъл да огледа изселените момичета. Причината бе приликата с една мъртва жена, която той бе обичал толкова дълбоко, че бе потърсил нейно подобие в някоя, която би могла да възкреси най-малко физическото й присъствие.
Почукването на вратата на спалнята ги стресна и двете. Поставяйки посребрената четка за коса на масичката, Доминик каза тихо:
— Не споменавайте нищо от това, което ви казах, мадам. Не му е сега времето, ако искате бракът ви да успее. — Тя срещна погледа на Карес в сребърното огледало за един дълъг миг и след това се обърна, за да отвори вратата.
— Можеш да ни оставиш, Доминик — заповяда Люсиен с дрезгав глас, влизайки в стаята.
В тъмните му, изпълнени със страст очи се отразиха свещите, когато той се появи пред погледа на Карес, станала от столчето си пред тоалетната масичка, за да го посрещне.