Нощ в Лисабон
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощ в Лисабон». Краткое содержание книги:
— Не сега! Трябва да позвъня на Ела! Не сега! Нали трябва…
Нищо не трябва, мислех си аз. Оставаше ми още един час и после светът се срутваше. Защо не бях усетил това по-силно преди? Бях го усетил, но защо не бях разбил стъклената стена между моето чувство и мен? Ако завръщането ми е било безсмислено, то това е било още по-безсмислено! В сивата бездна, в която, ако имах щастие, щях да се завърна, аз трябваше да взема нещо от Хелен, повече отколкото спомена за предпазливост и задръжки и последното сливане между два съня; аз трябваше да притежавам Хелен ясно, с всичките сетива, с разума й, с очите й, с мислите й, изцяло, не само като звяр между нощта и утрото.
Тя се бранеше. Шепнеше, че можело Георг да се върне и не знам дали наистина го вярваше. Самият аз прекалено често съм бил изложен на опасност, за да мога да я забравя веднага, щом отмине — сега желаех само едно, в тая стая с мириса на парфюма и на дрехите на Хелен, и леглото, и здрача, да я притежавам с всичко, което имах, и с всичко, на което бях способен; и единственото, което мъчително изпитвах и което пронизваше равната, тъпа болка от загубата, бе невъзможността да я притежавам повече и по-дълбоко, отколкото природата ни бе дала. Бих искал да се разгърна над нея като плащ, бих желал да имам безброй ръце и уста, да бъда нейна съвършена отливка, за да я чувствувам навсякъде, без никаква пролука, кожа до кожа, и въпреки това все още с исконната болка, че може да бъде само кожа до кожа, а не кръв в кръв, не сливане, а допир.
VII
Бях слушал Шварц, без да го прекъсвам. Наистина, той говореше на мен, ала знаех, че за него бях само стена, от която понякога идваше ехо. Така се възприемах и аз; в противен случай не бих могъл да го слушам без стеснение, а бях убеден, че иначе и той не би могъл да разкаже онова, което още веднъж искаше да съживи, преди да го зарови в безшумно изтичащия пясък на спомена. Аз бях чужденец, който за една нощ кръстосваше пътя му и пред когото не трябваше да има задръжки, Обвит в анонимната мантия на едно далечно мъртво име — Шварц, — той ме срещна, а като отхвърляше мантията, с това той отхвърляше и личността си и отново изчезваше в анонимната тълпа, поела друма към черната порта на последната граница, където не искат документи и откъдето никога не изселват и не връщат.
Келнерът ни осведоми, че освен английските дипломати бил пристигнал и един немски. Той ни го показа. Пратеникът на Хитлер седеше през пет маси далеч от нас заедно с трима души, от тях две бяха жени — изглеждаха яки и здрави и носеха рокли от коприна в два цвята синьо, които не си подхождаха. Човекът, когото ни посочиха, ни обърна гръб и аз намерих това за уместно и успокояващо.
— Помислих си, че би интересувало господата — каза келнерът, — нали и вие говорите немски.
Шварц и аз неволно разменихме емигрантския поглед — бързо повдигане на клепачите и веднага безизразно отвръщане на погледа. Нищо не изглеждаше да ни интересува по-малко. Емигрантският поглед е по-друг от немския поглед при Хитлер — предпазливо оглеждане на всички страни, за да споделиш после нещо шепнешком — ала и двата са част от културата на нашето столетие, както и насилственото преселение на народите, от безбройните отделни господа Шварц в Германия до изместването на цели провинции в Русия. След сто години, когато жалостивите стонове ще заглъхнат, някой изобретателен историк ще възвеличи всичко това като поощряващ, наторяващ и разпространяващ културата факт.
Шварц безучастно погледна келнера.
— Ние знаем кой е той — каза той. — Донесете ни още вино. — Хелен отиде да вземе колата на приятелката си — все така спокойно продължи той. — Останах сам в жилището, за да я изчакам. Бе вечер и прозорците стояха отворени. Бях изгасил навсякъде светлината, за да не види някой, че съм в жилището. Ако се позвънеше, нямаше да отворя. Ако Георг се върнеше, можех да избягам през кухненския вход.