Стаена смърт
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Госпожица Марпъл [bg] #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стаена смърт». Краткое содержание книги:
Агата Кристи е родена в Торки. Първият й роман — „Загадката в Стайлз“ е написан към края на Първата световна война, в която тя участва като медицинска сестра. В него тя създава Поаро, малкия детектив-белгиец с яйцевидна глава, страстен привърженик на реда, както и на „сивите клетки“, който става един от най-популярните детективи след Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1920 година.
След като е писала средно по една книга на година, през 1926 Агата Кристи създава своя шедьовър „Убийството на Роджър Акройд“. Това е първото й произведение, публикувано от „Колинс“, и поставя началото на едно сътрудничество между автор и издател, което продължава 50 години и дава живот на 70 книги. „Убийството на Роджър Акройд“ е и първият роман на писателката, който е поставен в театъра със заглавието „Алиби“ и се играе с голям успех в Уест Енд.
През 1971 г. Агата Кристи получава благородническа титла. Последните й два издадени романа са „Завесата: Последният случай на Поаро“ — през 1975 г., и „Прикрито убийство“ — през 1976 г., в който отново се срещаме с мис Марпъл, милата стара дама от Сейнт Мери Мийд. И двата романа имат невероятен успех. Агата Кристи пише и популярна литература, включително и една автобиография и прекрасната книга „Ела и ми кажи как живееш“, в която разказва за експедициите, на които е била със своя съпруг, археолога сър Макс Малоун.
— Така ли, мадам? Тогава наистина ще го намерите много променен. Хотел „Саутвю“ тогава не беше построен, струва ми се и „Сюпърб“ го нямаше.
— О, да. Беше съвсем малко градче. Бях отседнала при приятели… къщата им се наричаше „Света Катерина“. Може би я знаете? На „Лийхемптън роуд“.
Но продавачката беше в града само от десет години.
Мис Марпъл й благодари, взе пакета и влезе в съседния магазин за конфекция. Тук тя отново си избра възрастна продавачка и разговорът протече горе-долу по същия начин, но ставаше дума за летни облекла. Този път продавачката се сети веднага:
— Това трябва да е къщата на мисиз Файндейсън.
— Да, точно така. Макар че моите приятели я бяха наели мебелирана. Майор Халидей, жена му и малката им дъщеря.
— О, да, мадам. Живяха там около година, ако не се лъжа.
— Да. Той се беше върнал от Индия. Имаха чудесна готвачка. Даде ми отлична рецепта за печен ябълков пудинг, а също и за курабийки, струва ми се. Често се чудя какво стана с тази жена.
— Предполагам, че говорите за Едит Паджит, мадам. Тя още живее в Дилмут. Сега служи в „Уиндръш Лодж“.
— Имаше и други хора. Семейство Фейн. Той беше адвокат, ако не се лъжа.
— Старият мистър Фейн умря преди няколко години. Младият Уолтър Фейн сега живее с майка си. Той не се ожени. Сега е старши съдружник във фирмата.
— Така ли? А аз бях чула, че младият Уолтър Фейн бил заминал за Индия. Да отглежда чай или нещо такова.
— Наистина постоя малко в Индия, мадам. Когато беше млад. Но се върна и пое фирмата след година-две. Те са най-добрите адвокати тук, имат много добра репутация. Уолтър Фейн е много тих и спокоен човек, всички го харесват.
— Но да, разбира се — възкликна мис Марпъл, — той не беше ли сгоден за мис Кенеди? Струва ми се, че след това развалиха годежа и тя се омъжи за майор Халидей.
— Точно така, мадам. Тя отиде в Индия, за да се омъжи за мистър Фейн, но изглежда е променила решението си и се омъжи за другия джентълмен.
В гласа на продавачката се беше промъкнала нотка на неодобрение.
Мис Марпъл се наведе напред й понижи глас:
— Винаги ми е било жал за бедния майор Халидей, познавах майка му и дъщеря му. Разбрах, че втората му жена го е напуснала, избягала е с друг. Доста непостоянна жена, боя се.
— Най-обикновена въртиопашка. А брат й, доктор Кенеди, беше толкова приятен човек! Колко много помогна той на ревматичното ми коляно!
— А с кого избяга тя? Така и не разбрах.
— Не знам това, мадам. Говореха, че с някой от летовниците. Но знам, че майор Халидей го преживя много тежко. Махна се оттук и май здравето му се влоши. Рестото ви, мадам.
Мис Марпъл пое рестото и пакета си.
— Много благодаря — каза тя. — Чудя се дали… Едит Паджит все още има тази чудесна рецепта за курабийки? Изгубих я, по-скоро я забравих, а толкова ги обичам.
— Предполагам, че я има, мадам. Всъщност, сестра й живее в съседния вход, омъжи се за сладкаря, мистър Маунтфорд. Сигурна съм, че ще предаде на сестра си за вас.
— Чудесна идея. Много ви благодаря за всичко.
— За мен е удоволствие, мадам. Уверявам ви.
Мис Марпъл излезе на улицата.
„Хубав старомоден магазин — каза си тя. — И тази жилетка наистина е чудесна, така че не съм дала парите си на вятъра.“ Погледна светлосиния циферблат на часовника, който носеше закачен на роклята си. „Само пет минути остават до срещата ми с тези двама младежи в «Рижата котка». Надявам се, че не са открили нищо обезпокоително в санаториума.“
Джайлс и Гуенда седяха на една ъглова маса в „Рижата котка“. Малкото черно тефтерче беше помежду им. Мис Марпъл влезе и седна при тях.
— Какво да бъде за вас, мис Марпъл? Кафе?
— Да, благодаря. Не, не кейк. Една кифличка и малко масло.
Джайлс поръча, а Гуенда бутна тефтерчето към мис Марпъл.
— Най-напред трябва да прочетете това. Писал го е баща ми, когато е бил в санаториума. Но преди всичко, Джайлс, кажи на мис Марпъл точно какво каза доктор Пенроуз.
Джайлс разказа. След това мис Марпъл отвори малкото черно тефтерче, а сервитьорката донесе три чаши със слабо кафе, една кифличка, масло и отделно поднос кейк. Джайлс и Гуенда мълчаха и наблюдаваха мис Марпъл.
Най-накрая тя затвори тефтерчето и го сложи на масата. Трудно беше да се разбере изражението на лицето й. Гуенда си помисли, че е ядосана. Устните й бяха стиснати и очите й светеха прекалено силно за възрастта й.
— Да, наистина — каза тя. — Да, наистина.
— В началото вие ни посъветвахте — започна Гуенда, — помните ли? Да не се захващаме с това. Разбирам защо го направихте. Но ние не ви послушахме и продължихме… и ето до какво стигнахме. Само че сега ми се струва, че отново сме на място, където имаме възможност да спрем… Смятате ли, че трябва да го направим? Или не?