Ветровете на съдбата

— О, Мери, милата ми, сладка Мери — започна да я утешава Сабрина, — само да можех да ги помогна. Иска ми се да излича от съзнанието ти тези мъчителни видения, да ги изгоря, но ти знаеш, че това е извън човешките възможности. Това е предопределение, Мери. Припомни си колко пъти си ни помагала. Ти спаси мен и Ричард от сигурна смърт. Може би днешното ти видение ще ни помогне да избегнем някое страшно нещастие — заключи тя и стисна студената ръка на сестра си. — А сега те моля да ми разкажеш какво си видяла. Сподели го с мен, без да се страхуваш.

— Видях вода, Рина — започна с предрезгавял от сълзи глас лейди Мери. — Видях дълбока, не, тъмна вода. Тъмна вода, която ме обгръща. Усетих гнилия й дъх. Почувствах се омърсена, освен това водата ме повлече към дъното. Беше толкова черно, толкова ужасно! — проплака тя и зарови лице в ръцете си. — Стана ми студено — зашепна отново тя — и изпитах безименен страх. Това беше смъртта… — Гласът й пресекна. — После видях нещо златно, което блещукаше като звезда в дълбините. А над него се носеха дракони! Господи, помогни ми! Сигурно ме смяташ за луда, Рина, но аз наистина видях дракони. Те се зъбеха и фучаха и дори отдалеч личеше колко са опасни. Оттогава постоянно виждам отвратителни червени и зелени дракони. Преследват ме дори насън. Понякога ми се иска да ги докосна, друг път се отдръпвам ужасено. Толкова съм объркана, Рина!

Мери вдигна обляното си в сълзи лице, погледна синьото небе и вдъхна дълбоко уханието на топлия летен следобед.

— Ти ще ме намразиш. Ще ме презреш, че съм донесла тъмните си предчувствия в Кемъри. Но, Рина! — Мери стисна до болка ръката на сестра си. — Аз видях лицето ти, изпълнено с тъга. Видях очите ти, разширени от ужас. Как бих могла да си замълча, да не те предупредя? — проплака умолително тя.