Затъмнение 2000
- Автор: Альдани Лино
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Калчева-Донева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затъмнение 2000». Краткое содержание книги:
Не продължих разговора. Напълних отново чашите с блумар и двамата се чукнахме, като се разсмяхме малко пресилено.
— Щастливо пътуване, Ласло.
— Щастливо пътуване, приятелю Варго.
Отново бях сам. В лабиринта.
Тогава поисках помощ от Людмила. Нежната космата топчица веднага дойде да ме успокои.
— Какво, ти има, орле? Какво искаш да знаеш?
— Всичко, искам да зная всичко.
Людмила поклати огорчено глава. Каза ми:
— Съдбата има две лица, или ако предпочиташ два параметъра. Единият е минимален, незначителен и за да бъдем наясно, той е запазения за мен… Съществува и висша съдба, която те очаква независимо от твоята воля, дали ти я желаеш или не, тя е вече писана, предопределена и пред нея можеш само да се преклониш.
— Аз ще подгъна колене само пред безспорността на разума.
— Добре. Но разумът има своите хитрини. Ти си белязан, Варго. Твоята съдба е белязана с печелившия знак.
— Наистина ли? Много са нещата, които не зная, не зная дори имената на родителите си и всичко това е жестоко. Защо трябва да ме лишават от моите корени?
— Защото така е по-добре. Послушай ме, орле, не си разбивай главата в неща, които не са толкова важни… Престани. Какво искаш? Да се любиш? Ето, ще сваля всичко от себе си и ще дойда при теб, както когато беше птиче голишарче, жадуващо да порасне. Искаш ли пак да бъдеш малък?
— Не, искам да зная…
— Какво искаш да знаеш? — ме попита Елена Боровски, като остана с гръб към мен.
Виждах лицето й отразено в огледалото: дълги и вълнисти бели коси, гладка като порцелан кожа на лицето и един странен блясък на примирение в очите.
— Ето — й казах — тук долу, в недрата на планетата, сме като в капан и аз се питам дали наистина са изминали сто двадесет и девет години… Питам се дали наистина е станала катастрофата-война с всичките й последствия. Понякога се питам дали цялото това наше страдание не е излишно тегло…
Тя се обърна рязко с разгневено лице. Продължих:
— Питам се: а ако всичко това не отговаря на истината? Да предположим, че това е една лаборатория, една изкуствено обитавана среда, за да се изучат реакциите на човешкия род, заложен за среден и дълъг срок… един експеримент, започнал кой знае кога, и в който аз представлявам само един стадий, една неясна брънка във веригата, една кукла, или ако щете опитно животно…
— Излез от тук, Варго Зловик!
— Един момент, Елена. Не аз предизвиках този разговор. В продължение на една година ти ме гледаше така, сякаш бях прозрачно стъкло. И после… съвсем неочаквано ме покани тук в апартамента си, за да ме разпитваш, искаш да знаеш, внезапно започваш да се интересуваш и от най-съкровените, най-интимните ми мисли. Питаш ме дали съм щастлив, или дали има нещо, което да ме смущава. И аз се разкривам, разголвам дори онова, което във всеки случай трябва да остане скрито и необезпокоявано в мен…
Елена сложи пръст на устните си.
— Замълчи, Варго. Исках да бъдеш тук, до мен, но не за да говорим за толкова сериозни неща. Желаех само твоето присъствие, не разбираш ли?
Моето присъствие. Не, това по-скоро бе обичайната клопка, съдбата, тази проклета съдба, за която говореше Людмила. По-добре да избягам. По-добре да затворя очи и уши, да се измъкна навън мълчаливо, да забравя, че съм „бял“, че съм на борда на Майката Земя, че съм под земята, да забравя всичко.
— Щастливо пътуване — казах. И се обърнах към изхода. Но в момента, в който ръката ми улови отварящия механизъм, Елена ме хвана за раменете.
Усещах как развълнувани, гърдите й докосват гърба ми, красивите й ръце, протегнати под мишниците ми, се издигаха нагоре като пипала, търсещи лицето ми. Пръстите й ме докосваха по косите, галеха ме по веждите, по скулите, по очертанията на устните. Като ръце на слепец.
— Не разбираш ли? Желаех само твоето присъствие.
След един миг тя беше вече в прегръдките ми. Гласът й, натежал от хиляди несподелени желания, ме караше да полудея.
— Бъди разумен, моето момче. Не виждаш ли белите ми коси? Но какво правиш? Какво ми говориш!…
Аз й казвах:
— Ти си най-хубавата жена на цялата Майка Земя. Твоите коси са най-дългите и най-красивите, а ръцете ти, очите ти, устата ти…
— Бъди добър, Варго. Бих могла да ти бъда майка…
— Какво значение има това, ти ми харесваш такава, каквато си…
С нетърпелив жест почти разкъсах леката материя, която покриваше гърдите й. И точно в този момент усетих пробождането от десет кинжала, ноктите й се впиха и оставиха по лицето ми дълбоки, успоредни драскотини.
— Глупак! Ти не разбираш ли, че аз наистина съм твоята майка! Аз съм твоята майка, която те е носила в утробата си и те е родила…