Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))
- Автор: Каравелов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Българи от старо време ((За памет на Братя Миладинови и на Н. Герова))». Краткое содержание книги:
На шилтето под иконостаса седнали дядо Либен и Тодар Радин. Тодар Радин е онзи Тодар Радин, който едно време беше селски чорбаджия и който поиска от селото за хартия и за мастило две хиляди гроша, които трябвали за неговата селска канцелария. В противоположния ъгол седнал Тончо Славея и Янаки екимина. Тончо Славея седнал турски и облегнал се с десния лакът на една от шарените жълточерни возглавници.
Тоя Тончо е твърде знаменита личност и аз трябва да опиша, доколкото е възможно, неговото животописание. Тончо, за когото коприщенските свахи говорили така благосклонно и за когото разказвали, че той знае всичко на света, бил селски терзия, вестникарин, сайтарджия и пр. и пр. Той бил на вид по-голям от Индже войвода; боят му бил твърде висок: мустаките му били дълги, руси и рунтави, а лицето му било нашарено от сипаницата и децата се бояли от него и казвали, че са го кълвали мисирките. Неговите очи били подпухнати от вино и от лой и така подло и лукаво се въртели насам-нататък, щото старците и благоразумните хора имали пълно право да кажат: „Тончовите очи подскачат насам-нататък, като у дявола, когато той прави зефет във воденицата.“
Гостите седнали и възцарило се мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал мустаките си, хаджи Генчо държал корема си и с двете ръце и говорил или, по-правилно да кажа, мукал своего любимо „хъ-хъ-хъ“, Тончо чистил ухото си с една чемширена ушечистка, Тодар Радин приводил в движение своята устна с помощта на указателния пръст и гледал към тавана, а Янаки си чесал врата. Влязла баба хаджийка и като се поклонила към дяда Либена, рекла:
— Добър ден, байо Либене, за многая лета!
Последньото поздравление тя заимствувала от мъжа си, който така също го заимствувал от московците; той го получил из Киево заедно със славянския псалтир и с палустера.
— Здраве и добро! — отговорил дядо Либен.
— Как живее баба Либеница? Що прави? Дечицата здрави ли са?
— Нищо.
— Дай, боже, и ти, света Богородице!
И хаджи Генчовица така също седнала и замълчала. Дядо Либен и хаджи Генчо били занята с важни размишления и мълчанието дълго време би се продължило, ако бръщолеви Тончо да не би захванал да философствува:
— А що, дядо Либене, чухте ли вие, че чумата е пак захванала да мори хората? Тя се появила в Анадоллука и молепсала и ингелизите в Лондра.
— Това не е чудно! Види се, че тя, жива и здрава, медена и маслена, е пак побягнала… Тя, да ви кажа право, е хитра жена — казал дядо Либен.
— Това е тъй… Побягнала е — рекъл Тончо.
— Ако и да говорят, че тия ингелизи са умни хора и хитри дяволи, но аз ще да ви кажа, че не са, истина ви казвам, не са; истина, че тия хванаха чумата и затвориха я в шише, това е добро; а какво излезе от това, когато не са можали да я удържат! Кажете ми де! Не е мурафет да хванеш някого, а да го удържиш. Ето каква е работата. Московците, да ви кажа аз вам, не са такива: тия, както ми се чини, са по-умни в тия работи и ако хванат нещо, то во веки веков го не пущат… Пукни, тресни, разнижи се, а тия пак те не пущат. „Подиграваш се, стара беззъбетино — казват тия, — ние те добре познаваме — седи си там в шишенцето и мълчи си!“
— Да ме простиш, байо Либене — казал хаджи Генчо и отпуснал с едната ръка корема си и махнал с нея по воздуха, — ингелизите са по-умни от московците — питай когото щеш.
— А аз ще ти кажа — рекъл Тончо, — че ингелизите и московците са ни риба, ни месо; а френците са най-умният народ на света. Хе-хе-хе, тия са всичките големи майстори и дяволски унуки!