По стената

Олеана надигна длан към устните му.

— Не говори! Знам какво ще кажеш. Те се научиха, Борисе. Всеки може да се научи. И ти.

— И аз?

Вместо отговор тя хвана лицето му с длани, надигна се на пръсти и приближи очите си към неговите. Зениците й се превърнаха в бездънни кладенци. Някаква непреодолима сила го дръпна в мрачната пропаст, стори му се, че пада надолу, надолу, надолу и тялото му олеква, откъсва се от оковите на времето, изпълва се с неподозирана свобода, с ефирност и огромно, изумително просто знание.

Дланите се отдръпнаха.

— Ела — каза тя. — Аз ще те удържа, ако не успееш. Но ти ще успееш, както и всички други.

Лек и безплътен, изтръпнал от непоносимо очакване, той прекрачи след нея. Усети как по цялото му тяло избухва сила, как неподозирано досега знание превръща ръцете му в криле. Костюмът изпращя и раздран се свлече в краката му, докато той се хвърляше в бездната.

Две огромни бели птици летяха в лунната нощ.