Вълшебникът от Оз
- Автор: Баум Лаймен Фрэнк
- Серия: Oz #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълшебникът от Оз». Краткое содержание книги:
Дървото беше много високо, а стъблото — толкова гладко, че никой не можеше да се покатери по него. Обаче Дърварят веднага съобрази:
— Аз ще отсека дървото и тогава ще можем да вземем дрехите на Плашилото.
Докато тенекеджиите бяха ремонтирали Дърваря, друг мигащ, който беше златар, бе направил дръжка от злато и я бе поставил на брадвата на Дърваря на мястото на счупената дръжка, а трети пък бе изшлайфал брадвата и тя бе блеснала като полирано сребро.
Речено — сторено. Тенекиеният дървар почна да сече дървото и скоро то се строполи с трясък. Дрехите на Плашилото паднаха от клоните и се търколиха на земята. Дороти ги вдигна и заръча на мигащите да ги занесат в двореца и да ги натъпчат с хубава чиста слама. И ето ти го Плашилото — същото както преди! То им благодари многократно, задето го бяха спасили.
Сега бяха пак всички заедно. Дороти и приятелите й прекараха няколко щастливи дни в Жълтия дворец, където разполагаха с всички удобства. Но един ден момичето си спомни за леля Ем и каза:
— Трябва да се върнем при Оз и да поискаме да изпълни обещанието си.
— Да — зарадва се Дърварят, — най-после ще получа сърце.
— А аз — мозък — добави Плашилото.
— А аз ще се сдобия със смелост — каза Лъвът.
— А аз ще се върна в Канзас — извика радостно Дороти. — О, нека още утре да тръгнем за Изумрудения град.
Така и решиха. На следващия ден събраха всички мигащи и се сбогуваха с тях. Мигащите много съжаляваха, че те си отиват. Бяха обикнали тъй много Тенекиения дървар, че го помолиха да остане при тях и той да управлява Жълтата западна страна. Но като разбраха, че всички твърдо са решили да заминат, подариха на Тото и на Лъва по един златен гердан, а на Дороти — прекрасна гривна, обсипана с диаманти. На Плашилото дадоха бастун със златна дръжка, за да се подпира, та да не се препъва. А Дърваря дариха със сребърна масльонка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни.
Всеки от пътниците им благодари с по едно хубаво слово и след това се ръкуваха поред с мигащите, та чак ръцете ги заболяха.
Дороти отвори шкафа на магьосницата и напълни кошничката си с храна за из път. Тогава съзря златната шапка, сложи я на главата си и видя, че напълно й подхожда. Тя нищо не знаеше за магическата й сила, но я хареса и реши да я задържи, а своята сложи в кошничката.
Сега вече бяха готови за път и поеха към Изумрудения град. Мигащите ги изпратиха с трикратно „Ура“ и с много благопожелания.
Крилатите маймуни
Навярно си спомняте, че нямаше път, нито дори пътека между двореца на Злата магьосница и Изумрудения град. Когато нашите пътници търсеха пътя за двореца, вещицата ги бе видяла от много далеч и бе изпратила крилатите маймуни да ги доведат при нея. Сега им беше много по-трудно сами да намерят обратния път през ширналите се полета, покрити с лютичета и весели маргаритки. Разбира се, знаеха, че трябва да вървят право на изток, към изгряващото слънце. И се насочиха правилно. Но към обед, когато слънцето печеше точно над главите им, не можеха да се ориентират къде е изток и къде — запад, и се изгубиха сред обширните поля. Все пак продължиха да вървят. През нощта месецът изгря и ярко засвети. Тогава те си легнаха сред благоуханните жълти цветя и спаха до сутринта — разбира се, всички освен Тенекиения дървар и Плашилото.
На сутринта слънцето бе скрито зад облак, но те тръгнаха със сигурни стъпки, уверени, че вървят в правилната посока.
— Като продължаваме да вървим, все ще стигнем донякъде — предположи Дороти.
Но дните се изнизваха и пред тях не се виждаше нищо друго освен алените полета. Плашилото почна да мърмори:
— Няма съмнение, че сме се загубили. И докато не намерим верния път за Изумрудения град, никога няма да получа мозък.
— Нито пък аз — сърце — заяви Тенекиеният дървар. — Не мога вече да дочакам да стигнем до Оз и не може да не се съгласите, че това е прекалено дълго пътуване.
— Вижте какво — добави Страхливият лъв, като хленчеше, — не мога безкрайно да бродя, без да стигна донякъде.
Сега вече и Дороти се обезсърчи. Тя седна на тревата и огледа спътниците си. И те седнаха и я погледнаха в очите. А Тото за пръв път в живота си се почувства твърде уморен, за да подгони една пеперуда, която летеше точно край него. Задъхан, той изплези език и загледа Дороти, като че искаше да я попита какво ще правят сега.
— Дали няма да е по-добре да повикаме полските мишки — предложи тя. — Навярно те ще могат да ни посочат пътя за Изумрудения град.
— Разбира се, че ще могат — извика Плашилото, — как не се сетихме по-рано.